Ние – дето гласуваме
June 10, 2011 by Jeni Georgieva
Това е политическа статия. Но не за политиците. А за нас.
Недоволни сме от действителността си. От двайсетгодишната си действителност след промените. Обезнадеждени. Отчаяни, дори.
И сме с широко отворени очи към отговорността на политиците за това.
И с плътно затворени очи за нашата отговорност за това.
Ние – дето гласуваме. И това ни е единственото политическо усилие.
Ама, как си ценим усилията. Като че ли са златни.
Били сме ходили по митинги. Като че ли сме инвестирали диаманти у политиците с това, че сме си вдигнали задните части и сме отишли на митинг. И те не са ни ги възвърнали. За кого ходихме на митинги? За тях ли?
Това ми напомня за тази жена, която най-убедено казваше на братовчедка си, че гробът на тяхната баба бил „техен” – на нея и майка и, защото те били тези, дето ходели по-редовно на него, грижели се за гроба, поддържали го. Че за какво ходи човек на гробища – ако не за себе си? От грижа за собствените си емоции, от нуждата да ги засвидетелства на покойника. Кой е казал, че ако ходиш по-често на гроба на баба си, той става по-твой.
Абе, хора, кой ви е казал, че идеалното и материалното са едно? Уж влагам идеално, духовно, ценностно нещо, а очаквам в разплата – заплата.
Комунизмът ли ви го каза? Вие комунисти ли сте? Докога ще носите автоматично и неусетно в себе си изкривените дивотии, които той практикуваше? Автомати ли сме?
Ходихме на митинги, и това ни даде много. Изцелявахме се. Издължавахме се. На близките си от предишните поколения. Които биха били щастливи да доживеят това време. На жертвите на комунистическите злоупотреби. Истинските, реалните, неоспоримите жертви, които заслужаваха да отидем и да ги почетем чрез това.
На себе си – също толкова истински жертви, но не толкова осезаеми. Нали бяхме доживели.. Оцелели..
И също заслужавахме да отидем, да застанем на двата си крака … в центъра… на града, да почетем паметта си, спомените съхранени в нея, травмите си, завинаги убитите части от себе си. Но и оцеляването си от емоционална злоупотреба, извършена над ВСИЧКИ нас /и вас/. Да сме горди – че оцеляхме – духовно и физически – въпреки че ни третирахте като вредни гадини, като хлебарки, /както ни и нарекохте – след промените – когато излязохме по площадите/, които трябва да бъдат изтребени до крак. Че сме хора – със запазени ценности, непокорени, неубити, оцелели, съхранили се – духовно и физически – във възможните степени…
Тук ли е … както казва Хамлет, препънката – във възможните степени – не изцяло – не беше възможно да е изцяло. Имахме основание да сме горди, ако сме се съхранили в степента, в която сме могли.
Тук май е препънката. Съхранихме се доколкото ни беше възможно – духовно, психически, но попихме нещо, не малко от идиотщините на това, на което бяхме изложени. Колкото и да се пазехме. Даже, колкото повече се пазехме… толкова по-незабележимо то проникваше в нас.
И ето ни – ходихме по площадите – а торбите ни са празни – казваме ние.
Е, прави са били комунистите да си въобразяват, че за „лежането” в палатковия лагер, някой ни бил давал по 30 долара на човек.
Оказаха се прави във фантазиите си за нас. Че когато изразяваме идеите си, очакваме …да ни се плати… е, след време де. Кяр да видим.
Нямахме и нямаме кяр.
Направихме го за себе си. Взехме много от тези процеси. Много оздравителна сила.
Ама някои, които сме изпратили нагоре, били взели и други неща. По-осезаеми.
А пък нищо не направили за нас.
Някои – да. И това беше предвидимо.
А тези, дето направиха за нас – зачетохме ли го?
Отличихме ли го от останалите?
Как е възможно да ни се налага да ни напомнят, че когато ги изпратихме категорично във властта, /не половинчато, както обикновено предпочитахме да правим/ ни извадиха от дъното – от заплатите дето се равняваха на 5 долара, и много бързо, тогава ни изглеждаше като с магическа пръчка, ни доближиха до нормалното.
Малоумни ли сме, какви сме, та ни се налага да ни го напомнят. И като ни го напомнят – го отричаме, го отминаваме с лека ръка. Това е сравнимо с безумие.
Тъкмо се доближихме до нормалното, което разбира се, вече не ни стигаше. Искахме повече – и заслужаваме повече! Но това не значи че имаме право да
обезценяваме чудото, нормалното чудо – грижата, която, разбира се, тогава ценяхме.
Та тъкмо се виждаше, че има движение – изплуване от дълбините в които се давехме, дълбините – в които бяхме вкарани изведнъж, /пак като с магическа пръчка – на тъп, чер/ве/но-магиен магьосник/, и… се появи царчето.
Ааа…. иде истинското чудо … от вънка! /Без да познава действителността ни, без да познава комунистите ни, номерата им, абе – отвънка. Е такова искаме ние – отвънка, …от нулата, … по равното, по равното – и хоп …та на върха/.
И пуснахме питомното, за да гоним дивото. Ама така ни зовеше дивото, така ни зовеше, пък ние с всичките си сетива го слушахме, и го приемахме. Вервайте ми.
И му вярвахме. А питомното – това изпитаното, с което вървяхме стъпка по стъпка нагоре.. към зрялост – ряпа да яде…
Избирателят носи отговорност. И когато сбърка – поддал се на желанието си за чудо…. и пренебрегне реалното, изпитаното и предпочете илюзорното, това дето му обещава …. всичко възможно, има да се съпикяса след това.
То е като… да си избрал любовницата си. Или да си избрала любовника си – илюзията за възможна втора младост в живота ти, пред сигурния си, лоялен, реално остаряващ заедно с теб баща на децата ти. И после – най -важното е какво става после. Любовникът ти те разочарова бързичко – бях влюбена до уши, беше прекрасно, не съжалявам, но ще е мъчение да остана с него. Нищо няма да излезе от това.
Мъжът ти те чака да отрезнееш. Там е. Но ти искаш да си спестиш срама, че си се хвърлила настрани. Да не се извиниш….дори с поглед.
И – какво ти остава – да го очерниш колкото можеш, да обвиниш нето, че си била инфантилна, че си повярвала, че си се поддала на изкушението… да вярваш, че има чудеса, че пролетта в живота ни може да се повтаря, потретя, може би дори да е вечна.
Много ни се иска, разбираемо е да ни се иска да е така,
но не е.
И този наш партньор, който го знае, и е бил способен да го приеме, заслужава уважение.
И ще провалим живота си, ако не му го признаем, ако не се спрем и не си кажем,
„Ей, сбърках”. И ще го отблъснем, въпреки, че той е положил усилието да преодолее обидата, да ни прости. Е, повече от това не може да направи….
Ще провалим живота си само и само да не си признаем, че сме сбъркали спрямо него. Ще предпочетем да вярваме на всякакви измислици за него… Ще се радваме когато някой хвърля кал по него, макар и да знаем вътре в себе си, че това е просто окалване…
А струва ли си да проваляме живота си?
Не е чак толкава трудно да не го направим. Да се почувстваме виновни пред партньора си. /В себе си. Защото той не иска от нас да го изразяваме. Иска само да не отричаме това, което реално ни е дал/. И да го изберем отново.
Вместо от инат да останем сами. Остаряващи. Без никой да го е грижа за нас.
Реалността е, в социалната реалност, че бавно, с усилия постигаме малко по малко.
Реалността е, в нашата социална реалност, че колкото повече кал е хвърлена върху някого, толкова по-реален показател е това, че е достоен.
Реалността е, в социалната ни реалност, че ние – дето избираме, избираме да сме отчаяни. От страх да не сбъркаме. А когато сбъркаме, не си го признаваме.
Имаме право да грешим.
Имаме задължение – пред себе си – да си го признаваме.
Не можех да не сгреша- увлякох се, и може би имах нужда от това,
но дължа да се издължа на този, спрямо когото сгреших.
И най-вече дължа на себе си. Да не се само-заблуждавам.
Отличихме ли някой от партньорите си в този живот – от политиците, спрямо останалите? Ако не сме, това не е тяхна отговорност – тя е наша. От нас зависи да подкрепим по-доброто, малко по-доброто, дори – спрямо останалото. Иначе злото ще властва. То е по-пробивно, по-нагло. По-добрата тенденция е обречена, ако не я подкрепяме активно.
Абе, как можем като ни трябва яке, за да ни пази от студа – да не се върнем с празни ръце, дори и да няма на пазара идеалното яке, което ни се иска. Да си изберем това, което най-ни харесва, най-ни подхожда, дори и да псуваме, че няма по-хубаво.
А като е да изберем кой да ни пази обществото /от студ ли? – сега вече май направо от измръзване/ – да си стоим с празни ръце. Да не пуснем в тях, да не пуснем с тях бюлетината, която да е по-добрата. Малко- много – това е.
Това е което ни е дадено. Да правим разлика. Това ни е отговорността.
Да не ни е всичко сиво. Да отличаваме черното с бели полета от бялото с черни точки. Поне това. Ако не цветовете.
Знаете ли, че, помните ли че … малко след 1989 година когато ни питаха като народ, току-що преживял тоталитарен режим, какъв период беше периодът 1944-1989гг. – черен, бял, повече черен, повече бял, малко повече черен, малко повече бял или… нормален исторически период, НАД ПОЛОВИНАТА от нас – като народ, избирахме да отговорим – НОРМАЛЕН ИСТОРИЧЕСКИ ПЕРИОД.
Изследователите не го повярваха първия път. Представителна за България, анкетата се проведе втори път. И трети. С все по-абсурдна формулировка на отговора, намиращ се по средата. И – какво – същото: абсурден, неабсурден – възможно най-неутралният отговор безотказно ни залепваше за себе си.
Като муха на мед. Като луд на шарено.
Е, ако до такава степен си се оплел в желанието да си мъдър, над всичко, неутрален, че си изпаднал в обратното на мъдрост – в мъдруване… До такава степен, че вместо да посивееш – подивееш и виждаш всичко в сиво. Е, тогава – няма кой да ти е виновен, избирателю.
Твоята отговорност няма кой да я поеме.
Жени Георгиева е психолог и семеен психотерапевт. Член е на Европейската асоциация по семейна терапия. През 1991г., дни след „пуча” в Русия, неин анализ на психо-социалното измерение в обществата в преход, изнесен на форум, анализиращ актуалните процеси в света, печели наградата на Световната психиатрична асоциация и наградата на Международната фондация за световно разбирателство „Масерман”.
