Паметникът на разделението
От Петя Владимирова
30 юни 2011 г.
в-к Дневник
Докато участниците в дискусията в сряда на тема "Княжеската
градина и паметникът на Съветската армия" очакваха да дойдат
общинските съветници и се чудеха защо в общината вземат решения,
преди да са чули гражданските мнения, дойде новината: не само че
никакво общинско решение няма, но и обсъждането не стигнало
доникъде, тъй като съветниците от ГЕРБ се разотишли през
почивката.
Случката обяснява защо в България през изтеклите 20 години не се
решават важни за гражданите въпроси. Отговора го дадоха
избраниците на софиянци - защото не искат да носят отговорност.
Очевидно мнозинството на ГЕРБ в общинския съвет няма позиция по
отново поставения въпрос за съдбата на паметника на Съветската
армия, въздигащ се на 37 метра височина на фона на Витоша в
сърцето на столицата.
Дискусията беше организирана от Хелзинкския комитет и обявена като
експертна с участие на политолози, архитекти, учители по история.
Темата е стара - от началото на прехода паметникът е обект на
горещи спорове за неговото значение и бъдеще.
Подновяването й дойде с учредяването на иницативен комитет през
декември 2010 за преместването му, а нарисуваните преди две
седмици върху една от скулптурните композиции герои от американски
комикси взривиха всички страни в спора.
В защита на паметника се посочва аргументът, че той е символ на
уважението към приноса на Съветската армия за разгрома на фашизма
и на паметта към жертвите. И че подобни паметници има и в други
европейски страни.
Инициаторите за преместването казват, че суверенна държава не би
позволила подобен паметник в центъра на столицата си, тъй като на
5 септември СССР обявява война на България въпреки запазените през
цялата война дипломатически отношения между София и Москва. А
според международното право това си е окупация.
Че е окупация, и то с доста сериозни материални измерения, разказа
икономистът и преподавател в Нов български университет Калин
Минков. Той цитира данни на някогашния управител на БНБ Никола
Стоянов, който е участвал в качеството си на финансист и в двете
съдбоносни за България международни конференции през XX век: в
Парижката мирна конференция през 1947, която легитимира
резултатите от Втората световна война, и в Ньой през 1919.
Според сведенията на Стоянов, които се пазят в архива на БНБ,
издръжката на съветските окупационни части в България от 1944 до
1947 е възлизала на 30% от бюджета на страната. А репарациите,
наложени на България като победена страна, измерени в злато,
надвишавали с една трета репарациите, на които България е била
осъдена от Ньойския договор като победена в Първата световна
война.
Няма изгледи - както се видя от поведението на общинарите (а
областната управа не откликна изобщо на поканата за участие в
дискусията), темата за съдбата на паметника да получи някакво
институционално развитие.
Експертната активност на инициативния комитет за демонтиране и
преместване на паметника, председателстван от психоложката
Валентина Маринова, в момента е впрегната в юридически коловоз.
През декември комитетът поиска от кмета на София да изпълни
решението на общинския съвет, взето на 18 март 1993, именно за
демонтиране и преместване.
Последва мълчание. А на предложения проект до Министерството на
културата за демонтиране и преместване оттам отговарят, че
паметникът е извън техните компетенции, тъй като е "в разпореждане
на Столичнатеа община". От общината пък отвръщат писмено, че
паметникът не е общинска собственост.
След това прехвърляне на отговорност комитетът се обърна към
Софийския административен съд с искане да задължи общината да
изпълни решението на СОС от 18 март 1993. През май 2011 съдът
прекрати делото с мотив, че не може да издава подобни
разпореждания. Комитетът обжалва прекратяването пред Върховния
административен съд и се очаква насрочване на делото във ВАС.
Прогнозата е трудна. Първо, и досега не е ясно какво точно е
станало на 21 март 1993, когато цялата документация на общинския
съвет е готова, съгласувана е със СДВР и строителната фирма и
техниката е била готова да започне демонтирането в насрочения ден.
Само едно писмено доказателство има за напрежението, възникнало
тогава - писмо на кмета Янчулев до премиера Беров, в което той
съобщава, че научил за устна заповед на вътрешния министър, с
която не е било разрешено на строителите да започнат работа. И до
днес не е намерена писмена заповед на вътрешния министър Виктор
Михайлов.
Според проучване на Иво Инджев същия ден руският посланик
Александър Авдеев се е обадил директно на министъра, а според
други източници - на премиера Беров, и Михайлов тутакси наредил на
СДВР да не допусне машините в района на паметника.
Към онзи момент паметникът е собственост на общината и не е имало
никаква друга пречка за изпълнение на решението на СОС. Години
по-късно - през 2004, областният управител Тодор Модев (БСП) го
деактува като държавна собственост. Така се слага бариера пред
изпълнението на решението от 18 март 1993. Според мнозина юристи
обаче това не е пречка, тъй като земята под паметника е общинска.
И според Валентина Маринова след преместването общината би могла
да я ползва по свое усмотрение.
От друга страна, самото културно министерство признава в писмо (с
цел да отхвърли от себе си отговорността), че паметникът не е в
списъка на недвижимите културни ценности. Но тогава би трябвало
общината да е улеснена да се занимава с въпроса, смятат от
инициативния комитет.
Каквото и да се случи, след изрисуването на скуптурните фигури "в
крак с времето" паметникът ще остане сюжет за спорове.
Посланикът на Унгария, която председателстваше ЕС доскоро, Юдит
Ланг разказа по време на дискусията за опита на нейната страна в
осмислянето на тоталитарното минало. Край Будапеща е създаден парк
"Мементо", в който са събрани артефактите на тоталитаризма.
Паметникът на съветския войник освободител е оставен в техния парк
на свободата. Само дето Унгария е освобождавана от Съветската
армия след окупацията й от нацистите (след излизането й от пакта).
За разлика от България, която не е била окупирана от никого до 8
септември 1944. Освен това унгарският паметник не е 37 метра и не
се извисява над всички държавни символи.
Споровете продължават. Инициативният комитет очаква решението на
съда, преди да предприеме следващите си стъпки.
Историята: митове и факти
"На Съветската армия освободителка от признателния български
народ."
Този надпис на паметника според мнозина нанася по-тежката травма
върху българското историческо съзнание. Докато извисяващият се
автомат в небето е въпрос на художествено решение, надписът е
груба фалшификация на близката история.
Съветската армия не е освобождавала България от никого. Нито от
чужд окупатор, нито от фашизъм, показват историческите факти, без
да се отрича заслугата на Съветската армия за разгрома на фашизма
и нацизма в Европа. Историците са вече единодушни, че в България
фашизъм не е имало, разминаванията по този въпрос между учените
вече са само идеологически, интерпретаторски, емоционални, но не и
фактологични.
Всъщност понятието фашизъм се нуждае от уточнение. Фашизъм има в
Италия, но без гонения на евреите. За разлика от режима на Хитлер
в Германия, който е открито антисемитски, но се нарича
националсоциализъм, за по-кратко нацизъм или хитлеризъм, на името
на партията, създадена от Хитлер ("Националсоциалистическа
работническа партия на Германия" е точното й име). Общото и за
двата режима е наличието на изявен и неоспорим от никого лидер
(фюрер), който се олицетворява със създадените лично от него
идеология и партия.
Такъв режим България не е имала не само в периода на Втората
световна война. Нещо повече – правителствата след 1940,
включително и това на дежурно сочения за германофил "от глава до
пети" акад. Богдан Филов, който подписва включването на страната
в тристранния пакт, имат в парламента освен опозиция от ляво -
земеделци и социалдемократи, и друга отдясно – в лицето на малка
група депутати от т.нар. Народно движение на проф. Александър
Цанков, които остро нападат властта, че не била достатъчно
прогерманска и антисъветска.
След началото на Втората световна война (1 септември 1939)
България остава неутрална година и половина. Влиза в тристранния
пакт на 1 март 1941, когато Германия и СССР са съюзници.
Благодарение на съюзничеството с двата колоса и съгласието на
Англия и Франция става възможно връщането на Южна Добруджа по
дипломатически път (7 септември 1940). България ликува с
нескривания лозунг "Първата верига на Ньой падна, дай боже скоро
да паднат и другите вериги".
Нападението на Хитлер срещу СССР обаче обърква българските планове
и над официална София и особено над царския дворец надвисва
погребална атмосфера, тъй като политиката на България занапред
силно се усложнява, обяснява акад. Георги Марков, директор на
Института по история към БАН. Въпреки всички последвали
предизвикателства страната ни устоява на нацисткия натиск и остава
единствената държава от съюзниците на Германия, която не воюва
срещу СССР. И единствената в Европа, в която еврейското население
след войната не само не е намаляло, но е по-многобройно, отколкото
преди това.
А проф. Витка Тошкова, един от най-задълбочените изследователи на
българската политика през Втората световна война, озаглавява две
от изследванията си доста показателно: "България – своенравният
съюзник на Хитлер" и "България – непризнатият противник на
Хитлер".
Историци описват най-кратко специфичния характер на българското
участие в тристранния пакт и въобще външната политика на България
по време на войната така: "Съюз с Германия, защото тя подкрепя
българската претенция за ревизия на Ньойския диктат, но никога
против Русия, защото ще ни смачка."
Чрез тази лавираща политика България запазва дипломатическите си
отношения със СССР през цялата война. До 5 септември 1944, когато
СССР обявява война на България и след броени дни Съветската армия
минава Дунава. И то след като ден по-рано кабинетът на Муравиев е
обявил война на Германия. Правителството разпорежда да не се
оказва никаква съпротива. В България няма германски части, нито
фашистко правителство.
Къде в тази ситуация е основанието за обявяването на война на
България от страна на СССР? Има ли въобще някакво основание освен
едно: окупация.
Този е въпросът, който застъпниците на преместването на монумента
задават на опонентите си.
Ялта все още предстои – едва през февруари 1945 Сталин, Рузвелт и
Чърчил ще се съберат там, за да си поделят Европа. Акад. Марков
разказва, че Чърчил цинично успокоявал антуража си, който бил
озадачен от големите отстъпки пред Сталин: "Няма страшно,
комунизмът рано или късно ще падне."
"Е, падна, но на каква цена", пита риторично академикът.
