Предсмъртното писмо на Левски

Байовци, Ето, че паднах в ръцете на враговете и ще напусна пътя на борбата преди да сме видели края на нашите въжделения. Но с моята кончина не свършва пътят, който трябва да извървите, така щото да не изгубят смисъл усилията ни. Моята смърт не ще да спре бъдещето ни освобождение, нито трябва да скове сърцата и душите ви. Знайте, че борбата за освобождението ни ще погълне в жертвения си олтар много от вас, но още повече ще погълне борбата след освобождението ни. Внимавайте, в народната работа няма шега, освобождението ни трябва да бъде плод на нашите задружни усилия. Вие, които ви грабят, безчестят и лъжат днешните ни управници, не мислете, че работата ни свършва с едното освобождение.Не тя с това започва. Нашето драгоценно отечество, ще се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите европейски народи. Ако допуснете утре, когато сте вече свободни да ви управляват днешните турски мекерета и разните му лихвари и чорбаджии, които и днес ви грабят най-безжалостно, то по-добре да си останем под сянката на султана. Вярно е, че ние нямаме хора подготвени, но поне имаме хора честни и родолюбиви, които няма да се поколебаят да положат живота си за въздигането на държавата ни. Не се полъгвайте, че тези които държат парите държат и бъдещето ви, защото тези пари те са ги взели от вас, а вие им се кланяте и ги въздигате, като слънце пред очите си. Те няма да се поколебаят да посегнат към властта, а вие ще трябва да ги възпрете и да им поискате сметка, кой с какво е помогнал за освобождението ни, и давал ли е пари или казвал нека да стане па тогава. На такива аз съм им писал и преди”. Днес е момента да си купите живот, които сега се продава, утре не и милиони да давате”. Та тези, които покажат разписките с печата на Централния комитет, те нека живеят свободно в отечеството ни, а другите презрете и отсечете алчните им ръце желаещи властта само за да ви грабят.


За такива злоупотребяващи с народни пари, наказанието е само едно Смърт , смърт и пак смърт, както гласи и уставът ни. За тези, които петнят името на отечеството ни наказанието е Смърт, смърт и пак смърт. За тези, които се възползват от непросветеността на народа ни и го грабят, уж били по-умни и учени, а всъщност лукави и хитри наказанието е Смърт, смърт и пак смърт. За тези, които насаждат омраза между хората живеещи в нашето мило Отечество, било на етническа или верска основа, с цел докато се избивате по-между си, те да трупат богатства, наказанието е Смърт, смърт и пак смърт. За тези, които обещават много, само и само да ги изберете да ви управляват, а после се отметнат от думите си, като кажат, че времената били трудни и те видите ли не предполагали че такова е положението, наказанието е конфискуване на имуществото и изгнание извън пределите на Отечеството ни. За тези, които под булото на родолюбието, градят закони, а самите те не ги спазват или пък ги използват с цел своето облагодетелстване, наказанието е Смърт, смърт и пак смърт.Това е което исках да ви кажа, надявайки се, че ще доведете борбата до край.Бъдете силни братя и не щадете силите ,нито кръвта си, защото Отечеството ни няма да припише заслугите ви другиму, нито пък ще позволи да потънат в забвение. И не забравяйте -Аз неведнъж съм ви казвал: ” Тоз който ни освободи той ще да ни и пороби”. Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме.


Васил Левски
1873 г.

Русия = бесилки, Сибир, Сахалин, III отделение, тюрми, нагайки, камбани, шпиони и прочие

от: Захари Стоянов
Тъжни времена прекарва днес нашето Отечество България. Като оставим настрана сестра Сърбия, священний троен съюз, в който участвуват тримата императори и който има за цел да варди да не се пролива капка човешка кръв – всеки честен човек, който може да мисли и да разсъждава що-годе, ще се съгласи с нас, че най-големий ни неприятел днес е официалната Русия.


Няма пакост, няма мерзост, даже и подлост, които да не е пуснала в ход т а я държава начело с нейний Гирс (Николай фон Гирс, 1820–1895 руски дипломат, министър на външните работи на Русия по това време – бел. ред.) и Катков (Михаил Катков, 1820–1887 г., известен руски панславист – бел. ред.) от 6-ий септемврий насам, т.е. от т о я знаменит ден, когато ние почнахме своето истинско политическо и самостоятелно съществуване. В Цариград ли, в Пирот ли, в Букурещ ли се засмее и българский Бог, руското правителство тича да свари да разваля и да пакостничи. Ако то днес иска, щото Румелия да си остане пак пашовска страна, а байонетите на българските синове в един прекрасен ден бутват дипломатическата мастилница на Гирса и му изкривяват ченето, то това същото правителство забравя своите първи думи и предлага вече Санстефанска България. А защо я то предлага? Защо такава глупа непоследователност?


„Желае ни доброто, не ни е забравила", отговарят кокошите умове, в това число и ония наши изменници братя, които си продават съвестта за монетата чистаго серебра в руското консулато. – „Вие сте идиоти", казваме ние. Руското правителство желае две неща. Първо, да протака работ а т а , да ни държи във военно положение, което е убийство за България, та дано в тия усилни времена се появи някое негодувание помежду ни, и то, руското правителство, като всяко покровителско, да каже: „Ето, че без мене не могат българите; дайте ми воля да отида с моите камбани, камшици и бесилки да наредя работите". Второ, че като стане съединението, както и да е, извършено само от българи, то руский пловдивский консул ще може да интригува само между калугерите на Шипченский манастир, няма той да управлява вече Румелия, не ще има възможност да сее разврат и да проповядва шпионско-полицейските начала на страшното III-то отделение (императорска тайна полиция, нещо като предшественик на КГБ – бел.ред.).


Лъжат се ония, които мислят, че руските дипломати са поначало против съединението. Те са готови днес да направят това съединение, но забележете, те да го направят сами, а не българите. Те желаят, щото това съединение да го донесе някой беломустакат генерал, с покрити гърди от ордени, някой Обручев (Николай Обручев, 1830–1904 г., военен и държавен деятел – бел. ред.) или Сомов, когото да срещат по всички градове гологлави с хляб и сол, с камбани и молебен, а той да се надува, се да излизат само из устата му думите „так приказано", „не разсуждать", „не бунтовать", „Воля Его Императорского величества такая", „Вш народ неопитньш", „Вие трябва да слушате и се покорявате", „има за вас кой да се грижи" и пр., и пр. А руский консул върви подире му и му шепне на ухото: „Прибавете още на тия братушки, че аз като минувам из пазара, трябва да ми стават на крака, думата ми да не правят на две, името ми да бъде свято във вестниците им, да се пише с големи букви". По-нататък следват руските инструктори-офицери, облечени парадно, по-главните от тях шепнат на генерала да доведе до сведение на непокорните братушки, да не търсят от тях оправдателни документи, а по-долните чинове се зъбят на големите братушки и казват: „Познахте ли сега какво значи Русия? Един път проливахме кръв, сега пък ви носим наготово съединението, а вие, пършивци, само печелите парички и викате „ура". А братушките цъфнали и не завързали. С турена на гърдите ръка, с тяло, прегънато като въпросителна, хилят се като заклани и казват: „Благодарим на ваше високоблагородие, ние сме ваши деца, Русия ни е майка. Колкото ваше високоблагородие сте повече в България, толкова по-много се обажда и наший алъш-вериш". „Так, так", отговаря високото благородие и издрънчава от удоволствие своята обкована със сибирско сребро сабля. А камбаните гърмят ли гърмят!


О, пусто да остане подобно съединение! Ние го не желаеме и на най-върлите си душмани. Джанъм, ние искаме да имаме история, минало, свои герои, наше „ура". Как не могат да разберат това московските славянофили?


Ревне ни се, ей така, щото между безбройните чужди паметници по всичките краища на Отечеството ни да има запазено и едно кьошенце наше, българско. Искаме да видим ние, че между различните площади и улици на градовете, украсени с имена: „Московска", „Александровска", „Аксаковска", „Паренсова", „Гуркова", „Славянска", „Николаевская", „Невская" и пр. да блещука и нещо като „6-ий септемврий", „Сливница", „Драгоман", „Батенберг" и т.н. Лошо ли искаме? Лошо-добро, искаме си го у нас, дома, на бащиното си свято огнище. Чуждото ние не щеме; но желали бихме, щото и чуждите да си подръпват покровителската ръчица от нашето, защото тя може и да бъде опарена, не основана на много закони, а в такъв случай, християнската любов почва да капризничи...


Но хората, които са унищожили Полша, Малорусия (В царска Русия така наричали днешна Украйна - бел. ред.) и Бесарабия, не искат да слушат. Турили един път те намерение да правят от България Задунайска губерния, нищо свято не ги спира. „Всяко тържество на България е смърт за Русия", пишеше в един брой на „Русь" покойний екзалтиран славянофил Аксаков, за когото се проляха толкова сълзи в Софийското книжевно дружество. „Какви са тия Крумовци, Симеоновци и Борисовци? Разве не можеше и без тях?" – пишеше същий тоя Аксаков на княжеската прокламация към българските солдати, в която се казваше: „Вие, синове и потомци на рума и пр." Виждате доколко е жесток бил горещий славянофил. Негова милост желаял, щото ние да се не обръщаме към нашето минало, да заместиме името на Крума и Симеона с Иван Грозний и с Екатерина Вторая.


Но ще да кажат мнозина: „Русия беше, която ни освободи". Да, това е вярно, това е велико събитие, ние сме благодарни на покойний Александра II, името му ще бъде у нас священно до века, благодарни и признателни сме на целий руский народ. Но трябва ли да бъдем благодарни и за това, че Русия ни освободи, за да ни зароби отново – нещо, което тя доказа вече от 6-ий септемврий насам? Ние сме благодарни на руский народ, който никога не ни желае злото, защото е удушен повече от нас, както бяхме в турско време, благодарни сме и на покойний император, но не и на днешното руско правителство, състоящо се от 5–6 души узурпатори. Това правителство иска да ни глътне. Не го искаме, защото то има: бесилки, Сибир, Сахалин, III отделение, тюрми, нагайки, камбани, шпиони и прочие. Ако то иска да има с нас братски и человечески съюз - добре дошло. Но то иска дружбата на вълка с агнето!...


В днешно време, когато това правителство, състоящо се от Гирса, Толстой, Победоносцев (Константин Победоносцев, 1827–1907 г. – руски държавник, прокурор при Светия синод при царуването на Александър III и Николай II. – бел. ред.), Катков и пр., е подигнало върху ни чисти и нечисти средства, когато то иска да ни задуши с една лъжица вода, гдето се е казало, когато неговите безконтролни рубли се пръскат безбожно из България за цели беззнакови и погански – ние намислихме да обадим на читателите си мнението на Г.С.Раковски, както той е гледал на официална Русия и на нейната външна политика. А кой е Раковски – срам ще бъде за всеки българин, ако не отговори, че той е българско светило, че той се е мъчил и трудил за България цели 25 години, че той е вече умрял (за да не кажат Цанков, и Икономов, че е бил радикал и анархист), че миналата година му се донесоха костите в София, на които се поклони целият български народ. Тоя Раковски е написал брошурата под заглавие: „Преселение в Русия, или руската убийствена политика за българите", която брошура днес предлагаме на читателите. Тая брошура е написана в 1859 г., когато е почнало преселението на видинските българи, печатана е за първи път в „Дунавски лебед" като подлистник. Тя е писана в такива времена тъжни и усилни, когато България е била неизвестна, когато сме нямали княжество, войска, Сливница, Пирот, когато само той, един Раковски, е бил защитник на България. В такива тежки времена той пак не е казвал: „Не му е времето, трябва да се помълчи, да не закачаме Русия", както днес обичат да философстват нашите дипломати.


Поклон върху праха на великий български мъченик, че в днешните времена можем да си послужим с неговото име. Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели и патриоти: Г. Раковски, Л. Каравелов, В. Левски, Хр. Ботйов, А. Кънчев, П. Волов, Г. Бенковски и пр., са били против официална Русия. Никога те не са апелирали към нея, защото са знаели, че нейний камшик повече боли от турския...


Русчук, 1-й март 1886 г.


Предговор на Захари Стоянов към книгата на Георги Сава Раковски „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите" (Първо издание – Букурещ, 1861 г.; Второ издание – Русчук, 1886 г.; Фототипно издание София, 1998 г.). Заглавието е на редакцията, но е цитат от текста на самия Захари Стоянов.

Andrea Bocelli & Sarah Brightman - Time To Say Goodbye

Управлението на Борисов трябва да бъде оставено да катастрофира

27.07.2011 / 15:36 от: Тома Биков
Ахмед Доган и група народни представители внасят вот на недоверие срещу правителството на Бойко Борисов заради провала на управлението в сектор сигурност и борба с организираната престъпност. Сам по себе си вотът е основателен. Доказателство за това е присъствието в парламента на същия този Ахмед Доган и част от групата народни представители, внесли вота. Ако правителството не се беше провалило в борбата с организираната престъпност и корупцията по високите етажи на властта, тези хора днес трябваше да бъдат най-малкото подсъдими, а делата им да вървят към приключване.

Само че Доган вече го оправдаха, а обръчите му продължават да се въртят с пълна сила. Взел рушвет от 1 млн. евро, но си платил данъците и ДДС-то върху него... Срещу Емел Етем, Делян Пеевски и Асен Гагаузов дори няма повдигнати обвинения. Така че вотът е основателен.

Преди да започне гласуването, Ахмед Доган създава най-важната новина за деня, като се появява на работното си място в Народното събрание за пръв път, откакто е положил клетва като депутат преди две години. Това в България е политически знак. В нормална страна неходенето на работа на шеф на средноголяма партия би му струвало политическата карирера. Само че България е ненормална страна и Доган се държи напълно адекватно за тукашните нрави и обичаи.

Пред журналисти той коментира, че държавата потъва във всяко отношение, най-вече в икономическо, и е време гражданското общество да се мобилизира, за да се сложи край на този процес. Докато Доган говори с журналистите, премиерът Бойко Борисов ги моли да го снимат с предствители на репресираните от комунистическия режим, дошли да се срещнат с него. Борисов има тежък комплекс заради комунистическото си минало и обича да се снима с репресирани. Журналистите обаче не мърдат от Доган. Борисов се ядосва.

Гласуването приключва благополучно за правителството. То е подкрепено от попадналите случайно в парламента депутати от ГЕРБ, от ксенофобите от „Атака“, от независимите народни представители и дори от депутата от ДПС Делян Пеевски, който не е в залата.

Дотук добре. Обаче ДПС решават да напуснат залата и начело с лидера си се отправят към един от изходите. Това предизвиква Борисов, който веднага скача от мястото си и заедно с министъра на културата Вежди Рашидов се запътва обидено към другия изход. Когато Борисов се движи из пленарната зала, тя заприличва на фитнес. Докато тече голямото ходене, Искра Фидосова обяснява защо е подкрепила правителството. Никой не я слуша и това по някакъв начин е симпатично. Фидосова не бива да бъде слушана. Тази примитивна жена, инсталирана по върховете на властта от Бойко Борисов, трябва да бъде забранена, защото когато се появи на трибуната, парламентът замирисва на каварма. Не заради вида й, а заради същността й.

Но да се върнем към Борисов и демонстративното му излизане от пленарната зала. Премиерът остава, след като е върнат от Сергей Станишев, който му обяснява, че ако напусне, ще обиди институцията. Ако Станишев не му беше казал това, Борисов би си тръгнал, без да разбере, че обижда Народното събрание, и би пропуснал защитното слово на Фидосова. Същото би направил и Вежди Рашидов. Те обаче се връщат, а след това премиерът дълго и многократно благодари на социалистите, че са го вразумили и подобно на него са останали в залата.

Завръщането на Борисов вдъхновява Фидосова допълнително и тя решава да започне словото си отначало, за да го чуят премиерът и културният министър, които са си говорили със Станишев, докато тя ги е защитавала ревностно от трибуната. Най-важното в това слово е откритието, че Сергей Дмитриевич Станишев означава СДС, а Ахмед Доган АД. Толкоз.

Веднага след Фидосова, за да защити правителството, на трибуната излиза независимият депутат Марио Тагарински. Бивш министър в правителството на Костов и депутат в пет парламента. Той заявява, че с правителството на Борисов България имала уникален шанс да приключи с лошия и задкулисен преход, а Цветанов бил най-добрият вътрешен министър след 1989 г. Всъщност тези думи, казани от човек като Тагарински, са най-тежката присъда за настоящото управление.

„Марио Тагарински“. Така може да бъде озаглавен българският преход. Снимката на този човек трябва да стои в учебниците по история, за да визуализира уродливата същност на българския посткомунистически модел.

Явлението „Тагарински“ в Народното събрание е симптом за прекършената демокрация. Човек без никакъв публичен авторитет, без качества на политик и ползващ се с нулева обществена подкрепа бива избиран за депутат в пет парламента. „Тагарински“ е предприемач. Инвестира в депутатското си място и след това регистрира печалби. Под този обобщен образ на съвременния български депутат биха могли да се подпишат 80% от депутатите в настоящия парламент.

Но да се върнем към вота на недоверие. През цялото време депутатите от ГЕРБ се опитват да демонстрират бурни емоции от депутатските си банки. Правят го по характерния за тях начин. С подвиквания, крясъци, подсвирквания, ръкопляскания. Тази аморфна сбирщина от провинциални адвокати и нотариуси, селски хитреци, бивши ченгета, обикновени мошеници и случайно попаднали в парламента хора е добър образ на завършека на българския преход към демокрация.

Преходът свършва с катастрофа на политическото представителство. С министър-председател, който визуално и ментално прилича на Тодор Живков, и депутати, които по нищо не се различават от депутатите в последния комунистически парламент. Разликата е в изразните средства.

Но трябва да изпием до дъно чашата на тази катастрофа. Никакви предсрочни избори. Борисов трябва да управлява до края на мандата си, за да стане ясно и на последния глупак, че управлението на една страна изисква интелектуален, а не физически труд. Заради избирателите на ГЕРБ управлението на Борисов не бива да бъде прекъсвано от спасителни акции. Корабът трябва да бъде оставен да потъне и цената за избора на този човек трябва да бъде платена докрай. От всички нас. Защото в противен случай ще продължим да робуваме на илюзията, че всеки може да управлява държавата. Дори и една бивша мутра.

Стоян Динков: Османската империя спаси българския народ

Стоян Динков: Османската империя спаси българския народ

Интервю на Димитър Николов

Евроазиатски съюз ще замени Европейския, смята писателят

Писателят Стоян Динков е лидер на партия „Зелена България” и син на знаменития български поет Иван Динков. В новата си книга „Османо-римска империя, българи и тюрки” от изд. „Сиела” той изследва общата история на България и Турция още от времето на Атила и налага една теза, която влиза в противоречие с общоприетата представа за „турското робство”. Според автора Османската империя е продължител на Римската и благодарение на нея българският народ оцелява в един изключително труден период. Динков описва управлението на османските султани като по-толерантно от това на редица европейски владетели и твърди, че българи и турци имат обща история и произлизат от един древен народ, който още от времето на Атила управлява степите на Евразия. Динков подчертава колко е важно България да поддържа добри отношения с тюркската общност днес и смята, че бъдещето на света е обединението, както и че след Европейския съюз ще дойде време и за азиатски и евроазиатски съюз.

Г-н Динков, във вашата книга твърдите, че присъединяването на България към Османската империя е спасило българския народ. Защо смятате така?

Трябва да знаем, че България и била част от една огромна държава. Още 52 съвременни страни са били в рамките на Османската империя. Всички те днес са суверенни съвременни държави. Били са част от нея между 400 и 600 години и са запазили своята вяра, бит, традиции. В рамките на Османската империя няма асимилиран народ. Не е имало народ, който да е попаднал в империята и да е изчезнал заради нея.

Влизането на България в тази огромна страна е запазило и нашия народ - защото по това време страната ни е била в много тежко състояние. През 14-и век тя е била много малка, слаба и разделена на три части. Към така наречената Видинска България е проявявала интереси Унгария, която по това време е изключително силна държава, велика сила. Към България е имало интереси и от страна на унгарските васали Сърбия и Влашко.

Ако османците не бяха дошли, щеше да се случи това, което става с всички слаби страни. Гърция щеше да си вземе земите в Тракия. Сърбия поради сходството на език и вяра – по това време езиците ни са почти еднакви, също щеше да получи част от България. Видинското царство щеше да стане част от Унгария. Добруджа, съдейки по нейните връзки с Венеция, щеше да попадне под неин контрол, подобно на Дубровник. Какво би останало от нас – на практика нищо. Оказва се, че когато идват османците, нашият етнос, макар и част от тази по-голяма общност, вече е етнос без граници. Добруджа, Търново и Видин, отново стават едно.

По това време българите са били около милион и половина. А българският етнос през 60-те години на 19-и век наброява около 7 милиона, като се включат българите в Северна Гърция, както и тези около Скопие.

Откъде идва негативната представа за османския период като „робство”?

Това се случва заради интересите на Русия. По времето на Екатерина Велика там се появяват идеите на панславизма. Русия се опитва на базата на език, а не на база етнос, да обедини славяните. Руснаците смятат, че ние сме славяни и започват една културна експанзия към България. Идеята е да се овладеят тези земи и евентуално да се достигне до Цариград. Започва масова пропаганда, че българите са славяни и че страдат много. Но в България са идвали много умни хора от Русия и един от тях – Достоевски, е описал по доста по-различен начин как живеят „робите”. Аз му имам доверие.

Плод ли е българското Възраждане на тази пропаганда?

Да, то е плод точно на руската пропаганда и на идеите на Мацини. В това няма нищо лошо, но все пак тези идеи са имали специфична функция в Италия – при карбонарите. При нас се пренася същият модел на действие. Революционните идеи на Мацини се сливат с руския панславизъм и се получава един малък хаос.

Как си обяснявате негативното отношение, което много националисти имат към Турция?

Вие знаете, че това не е само тук при нас. В световната история определени велики сили с конкретни интереси винаги са разделяли народите от най-близките им приятели. Докато ние сме разделени от нашия най-близък приятел Турция, те могат да си правят с нас каквото си пожелаят.

Вие коя теория за произхода на българите подкрепяте – тюркската или станалата популярна наскоро иранска теория?

Тук не може да има теории. Става въпрос за факти. Всички факти в нашата история показват, че ние сме тюрки. Всичко останало са някакви хипотези. Няма факти в подкрепа на другите теории. Защо толкова малко се говори за съкровището от Наги Сент-Миклош? То е българско и категорично има тюркски черти. Върху него има тюркски образи, номадски конници. Има една спекула – че символиката на слънцето и луната в съкровището е персийска. Там обаче няма слънце и луна, а звезда и полумесец. Те представляват доислямска тюркска символика. Има по времето на хан Омуртаг. Тези символи са и османски. Когато османизмът завладява мюсюлманските земи, звездата и полумесецът стават ислямски символи.

Има ли полза България от едно сближаване с тюркската общност?

Първата полза за народа ни е, че ще сме наясно със самите себе си. Ще знаем кои сме и откъде идваме. Лъгани сме много време – първо, че сме славяни, сега – че сме иранци. Това влияе лошо на обществото – ние нямаме гражданско общество. Ние не знаем кои сме. А сме наследници на най-могъщите тюрки – тези на Атила. Когато го разберем, ще имаме самочувствие. Ние сме били световна империя от Франция до Монголия, огромна световна държава. Синът на Атила - Ирник, е управлявал страна, която е включвала цяла Западна Русия, Прибалтика, Киев и Крим. Наричала се е България много преди Кубрат. Това се знае в целия свят, а само тук не се изучава. Това нещо беше наложено от панславизма – да не си знаем историята.

Същият проблем имаха и наследниците на прабългарите в Русия – потомците на волжките българи? Какво е положението при тях?

Там в момента се случват едни хубави неща. Тяхната партия – Български национален конгрес - е най-силната в момента. При едни свободни избори те биха могли да вземат властта.

Смятате ли, че връзките на България с тюркските страни ще помогнат за създаването на един бъдещ евроазиатски съюз?

Първо трябва да има Азиатски съюз, а после Европейският и Азиатският да се обединят. Това е бъдещето на света. И ако нашата историография стане реална и истинска, а не лъжлива, България ще заеме едно много сериозно място. Тя не само че е член на ЕС, но ние говорим на славянски, макар и наложен насила. Освен това сме християни – повечето от нас. Остава само да си напишем истинската история.

Казвате, че славянският език е наложен насила. Как става това?

Когато се приема християнството са избити над 100 хиляди българи. Тази религия е наложена насила от Византия. Налага се една азбука, която е на базата на стара писменост, създадена през 4-и век. Прабългарите са използвали друга писменост – тюркските руни. От тях са взети няколко знака и са внесени в азбуката. По времето на Борис I в България се завръщат антите – славянски племена, изгонени от нашите ханове. Те налагат славянския език. И така всички започват да говорят на славянски. По това време хората не са могли да пишат. Ние говорим за азбука, но тогава сигурно 1000 души са могли да пишат. И ако искаш да научиш нещо, ти се налага да говориш на славянски. Това е добър ход на Източната римска империя, за да унищожи България.

А как оцеляват българите?

Ами реално ни няма. Второто българско царство си е куманско. Масово прабългарите, които остават да живеят тук, са поставени в много тежки условия – като крепостни селяни, които нямат право да ходят никъде. Плащат данъци, работят като роби. Останалото са кумани, които са заселват тук, както и антите, които се завръщат. Всички династии от Второто българско царство са кумански.

Неверница кокоша!

Сидеров защити Борисов

С благодарност към Ивелин Вичев за колажа.

Любимата песен на Левски

Срам и позор. Прощавай бай Василе...

от Ivo Dimitrov на 18 юли 2011 г. в 12:26


България -Русия: 4:40 ! Паметника на създателя на модерната българска държава е 4 метра. Паметника на унищожителят на модерната българска държава е 40 м. Десет пъти повече тачим онези, които са унищожили Независимостта. Единият изказа хипотезата "Който ни освободи- той ще ни пороби". През 1944г. - "освободителят" потвърди тази хипотеза и я превърна в безспорен факт. И да се ходи и поднасят венци на твореца на България е КОЩУНСТВО, докато паметника на поробителя стърчи и смазва страната от Центъра на столицата й!

София-Паметник на съветската армия

Благодаря на Милен и Елена Костадинова за това

Паметникът на разделението - Петя Владимирова

Паметникът на разделението
От Петя Владимирова
 30 юни 2011 г.
 в-к Дневник
Докато участниците в дискусията в сряда на тема "Княжеската
градина и паметникът на Съветската армия" очакваха да дойдат
общинските съветници и се чудеха защо в общината вземат решения,
преди да са чули гражданските мнения, дойде новината: не само че
никакво общинско решение няма, но и обсъждането не стигнало
доникъде, тъй като съветниците от ГЕРБ се разотишли през
почивката.
Случката обяснява защо в България през изтеклите 20 години не се
решават важни за гражданите въпроси. Отговора го дадоха
избраниците на софиянци - защото не искат да носят отговорност.
Очевидно мнозинството на ГЕРБ в общинския съвет няма позиция по
отново поставения въпрос за съдбата на паметника на Съветската
армия, въздигащ се на 37 метра височина на фона на Витоша в
сърцето на столицата.
Дискусията беше организирана от Хелзинкския комитет и обявена като
експертна с участие на политолози, архитекти, учители по история.
Темата е стара - от началото на прехода паметникът е обект на
горещи спорове за неговото значение и бъдеще.
Подновяването й дойде с учредяването на иницативен комитет през
декември 2010 за преместването му, а нарисуваните преди две
седмици върху една от скулптурните композиции герои от американски
комикси взривиха всички страни в спора.
В защита на паметника се посочва аргументът, че той е символ на
уважението към приноса на Съветската армия за разгрома на фашизма
и на паметта към жертвите. И че подобни паметници има и в други
европейски страни.
Инициаторите за преместването казват, че суверенна държава не би
позволила подобен паметник в центъра на столицата си, тъй като на
5 септември СССР обявява война на България въпреки запазените през
цялата война дипломатически отношения между София и Москва. А
според международното право това си е окупация.
Че е окупация, и то с доста сериозни материални измерения, разказа
икономистът и преподавател в Нов български университет Калин
Минков. Той цитира данни на някогашния управител на БНБ Никола
Стоянов, който е участвал в качеството си на финансист и в двете
съдбоносни за България международни конференции през XX век: в
Парижката мирна конференция през 1947, която легитимира
резултатите от Втората световна война, и в Ньой през 1919.
Според сведенията на Стоянов, които се пазят в архива на БНБ,
издръжката на съветските окупационни части в България от 1944 до
1947 е възлизала на 30% от бюджета на страната. А репарациите,
наложени на България като победена страна, измерени в злато,
надвишавали с една трета репарациите, на които България е била
осъдена от Ньойския договор като победена в Първата световна
война.
Няма изгледи - както се видя от поведението на общинарите (а
областната управа не откликна изобщо на поканата за участие в
дискусията), темата за съдбата на паметника да получи някакво
институционално развитие.
Експертната активност на инициативния комитет за демонтиране и
преместване на паметника, председателстван от психоложката
Валентина Маринова, в момента е впрегната в юридически коловоз.
През декември комитетът поиска от кмета на София да изпълни
решението на общинския съвет, взето на 18 март 1993, именно за
демонтиране и преместване.
Последва мълчание. А на предложения проект до Министерството на
културата за демонтиране и преместване оттам отговарят, че
паметникът е извън техните компетенции, тъй като е "в разпореждане
на Столичнатеа община". От общината пък отвръщат писмено, че
паметникът не е общинска собственост.
След това прехвърляне на отговорност комитетът се обърна към
Софийския административен съд с искане да задължи общината да
изпълни решението на СОС от 18 март 1993. През май 2011 съдът
прекрати делото с мотив, че не може да издава подобни
разпореждания. Комитетът обжалва прекратяването пред Върховния
административен съд и се очаква насрочване на делото във ВАС.
Прогнозата е трудна. Първо, и досега не е ясно какво точно е
станало на 21 март 1993, когато цялата документация на общинския
съвет е готова, съгласувана е със СДВР и строителната фирма и
техниката е била готова да започне демонтирането в насрочения ден.
Само едно писмено доказателство има за напрежението, възникнало
тогава - писмо на кмета Янчулев до премиера Беров, в което той
съобщава, че научил за устна заповед на вътрешния министър, с
която не е било разрешено на строителите да започнат работа. И до
днес не е намерена писмена заповед на вътрешния министър Виктор
Михайлов.
Според проучване на Иво Инджев същия ден руският посланик
Александър Авдеев се е обадил директно на министъра, а според
други източници - на премиера Беров, и Михайлов тутакси наредил на
СДВР да не допусне машините в района на паметника.
Към онзи момент паметникът е собственост на общината и не е имало
никаква друга пречка за изпълнение на решението на СОС. Години
по-късно - през 2004, областният управител Тодор Модев (БСП) го
деактува като държавна собственост. Така се слага бариера пред
изпълнението на решението от 18 март 1993. Според мнозина юристи
обаче това не е пречка, тъй като земята под паметника е общинска.
И според Валентина Маринова след преместването общината би могла
да я ползва по свое усмотрение.
От друга страна, самото културно министерство признава в писмо (с
цел да отхвърли от себе си отговорността), че паметникът не е в
списъка на недвижимите културни ценности. Но тогава би трябвало
общината да е улеснена да се занимава с въпроса, смятат от
инициативния комитет.
Каквото и да се случи, след изрисуването на скуптурните фигури "в
крак с времето" паметникът ще остане сюжет за спорове.
Посланикът на Унгария, която председателстваше ЕС доскоро, Юдит
Ланг разказа по време на дискусията за опита на нейната страна в
осмислянето на тоталитарното минало. Край Будапеща е създаден парк
"Мементо", в който са събрани артефактите на тоталитаризма.
Паметникът на съветския войник освободител е оставен в техния парк
на свободата. Само дето Унгария е освобождавана от Съветската
армия след окупацията й от нацистите (след излизането й от пакта).
За разлика от България, която не е била окупирана от никого до 8
септември 1944. Освен това унгарският паметник не е 37 метра и не
се извисява над всички държавни символи.
Споровете продължават. Инициативният комитет очаква решението на
съда, преди да предприеме следващите си стъпки.
Историята: митове и факти
"На Съветската армия освободителка от признателния български
народ."
Този надпис на паметника според мнозина нанася по-тежката травма
върху българското историческо съзнание. Докато извисяващият се
автомат в небето е въпрос на художествено решение, надписът е
груба фалшификация на близката история.
Съветската армия не е освобождавала България от никого. Нито от
чужд окупатор, нито от фашизъм, показват историческите факти, без
да се отрича заслугата на Съветската армия за разгрома на фашизма
и нацизма в Европа. Историците са вече единодушни, че в България
фашизъм не е имало, разминаванията по този въпрос между учените
вече са само идеологически, интерпретаторски, емоционални, но не и
фактологични.
Всъщност понятието фашизъм се нуждае от уточнение. Фашизъм има в
Италия, но без гонения на евреите. За разлика от режима на Хитлер
в Германия, който е открито антисемитски, но се нарича
националсоциализъм, за по-кратко нацизъм или хитлеризъм, на името
на партията, създадена от Хитлер ("Националсоциалистическа
работническа партия на Германия" е точното й име). Общото и за
двата режима е наличието на изявен и неоспорим от никого лидер
(фюрер), който се олицетворява със създадените лично от него
идеология и партия.
Такъв режим България не е имала не само в периода на Втората
световна война. Нещо повече – правителствата след 1940,
включително и това на дежурно сочения за германофил "от глава до
пети"  акад. Богдан Филов, който подписва включването на страната
в тристранния пакт, имат в парламента освен опозиция от ляво -
земеделци и социалдемократи, и друга отдясно – в лицето на малка
група депутати от т.нар. Народно движение на проф. Александър
Цанков, които остро нападат властта, че не била достатъчно
прогерманска и антисъветска.
След началото на Втората световна война (1 септември 1939)
България остава неутрална година и половина. Влиза в тристранния
пакт на 1 март 1941, когато Германия и СССР са съюзници.
Благодарение на съюзничеството с двата колоса и съгласието на
Англия и Франция става възможно връщането на Южна Добруджа по
дипломатически път (7 септември 1940). България ликува с
нескривания лозунг "Първата верига на Ньой падна, дай боже скоро
да паднат и другите вериги".
Нападението на Хитлер срещу СССР обаче обърква българските планове
и над официална София и особено над царския дворец надвисва
погребална атмосфера, тъй като политиката на България занапред
силно се усложнява, обяснява акад. Георги Марков, директор на
Института по история към БАН. Въпреки всички последвали
предизвикателства страната ни устоява на нацисткия натиск и остава
единствената държава от съюзниците на Германия, която не воюва
срещу СССР. И единствената в Европа, в която еврейското население
след войната не само не е намаляло, но е по-многобройно, отколкото
преди това.
А проф. Витка Тошкова, един от най-задълбочените изследователи на
българската политика през Втората световна война, озаглавява  две
от изследванията си доста показателно: "България – своенравният
съюзник на Хитлер" и "България – непризнатият противник на
Хитлер".
Историци описват най-кратко специфичния характер на българското
участие в тристранния пакт и въобще външната политика на България
по време на войната така: "Съюз с Германия, защото тя подкрепя
българската претенция за ревизия на Ньойския диктат, но никога
против Русия, защото ще ни смачка."
Чрез тази лавираща политика България запазва дипломатическите си
отношения със СССР през цялата война. До 5 септември 1944, когато
СССР обявява война на България и след броени дни Съветската армия
минава Дунава. И то след като ден по-рано кабинетът на Муравиев е
обявил война на Германия. Правителството разпорежда да не се
оказва никаква съпротива. В България няма германски части, нито
фашистко правителство.
 Къде в тази ситуация е основанието за обявяването на война на
България от страна на СССР? Има ли въобще някакво основание освен
едно: окупация.
Този е въпросът, който застъпниците на преместването на монумента
задават на опонентите си.
Ялта все още предстои – едва през февруари 1945 Сталин, Рузвелт и
Чърчил ще се съберат там, за да си поделят Европа. Акад. Марков
разказва, че Чърчил  цинично успокоявал антуража си, който бил
озадачен от големите отстъпки пред Сталин: "Няма страшно,
комунизмът рано или късно ще падне."
"Е, падна, но на каква цена", пита риторично академикът.

Т.Живков подполковник