Написано от Атанас Киряков
Събота, 01 Октомври 2011 09:33
.
Сайтът Държавна сигурност.com публикува обръщението на режисьора Атанас Киряков, направено пред публиката след премиерната прожекция на най-новия му документален филм „Горяни” на 27 септември 2011 г. в Дома на киното в столицата.
Лентата за първи път показва на големия екран истината за малко позната на българското общество съпротива на горянското движение срещу комунистическия режим. Текстът е предоставен от г-н Киряков, на когото благодарим. Заглавието е на сайта.
Атанас Киряков е автор на над 100 документални филми, сред които са филмите за лагери на комунизма „Оцелелите” (1990) и „Обречените” (1994). (Неговият филм „И в рая има ад” (2007) за големия български общественик Стефан Груев може да бъде видян тук).
Искам също специално да благодаря на евродепутата от ГЕРБ Андрей Ковачев, който организира тази среща в Брюксел за да чуе светът за българската съпротива и който организира издаването на 1000 диска от филма за горяните, които с придружаващ текст ще бъдат изпратени в различни университети и организации в Америка, Европа, България, за да бъдат информирани за жестоката разправа на властта с тези хора.
За духовността
А сега без да ангажирам никого искам да се обърна към всички вас, които, щом сте тук, по един или друг начин сте част от крехкото гражданско общество на България. След този филм имам надежда да вървя напред с две коренно различни теми. Участвам в два конкурса, единият предстои, от другия вече имаме положителен резултат. Първата тема е за духовността – чрез портрета на обичания от всички нас Теодоси Спасов искам да обърна внимание на това как един човек прави своето откритие от звуците на един фолклорен инструмент, използван векове само за фолклорна музика. Изважда нови звуци, свири джаз с български корени, свири класическа музика и шества по света като равен с всички духовни хора на планетата, които го приемат като един от тях. Колко би било хубаво ако всеки от нас направи своето малко откритие и го сподели със света. Без това усилие на всеки от нас поотделно нищо хубаво няма да ни се случи.
Голямата манипулация на българския преход
Втората тема, за която заедно с продуцента Иван Тонев получихме одобрение от програма Медиа е за голямата манипулация на българския преход. За подмяната. За съжаление тази манипулация се извършва по време на всички правителства на Прехода. Моите герои от филма, който гледахте току-що, го казват – вижда се от това как живеят. Тази манипулация и фалшификация е злокобна. Тя е като една гигантска многоглава ламя, която се мъчи всячески да ни накара да повярваме, че изминалите 45 години след 1944 г. са били щастливо преживяване за българския народ. Непрекъснато се честват бивши величия, отричат се крещящи истини, както казва един от героите на филма – „комунизмът не е заклеймен, въпреки престъпленията му, въпреки жертвите, въпреки непоправимите рани, нанесени на душата на българския народ”. Едва ли има друг народ в света, който да оказва такава почит на диктатора, който 35 години го управляваше.
Преди няколко дни се откри един музей – Музей на социалистическото изкуство. Само дългата ръка на бившите тайни служби или скудоумието на някой глупак може да измисли такова чудо – не музей на изкуството на една тоталитарна държава, не музей на изкуството под диктата на тоталитарната власт, а социалистическо изкуство. Еврика. Открихме нов стил – социалистическо изкуство. Абе вие сте били големи хитреци. Просто гениално сте го измислили!
И в този музей ще се продават сувенирчета за да правим бизнес – малки ленинчета, сталинчета, димитровчета и какви ли още не символи в памет на щастливите години. Германците трябва да се поучат от нас и да започнат да произвеждат пречупени кръстове и значки с образа на Хитлер. Вече пресата поде и написа, че там ще видим творби на големи български майстори. Кой определя кои са майсторите, кой определи кои от тях са творци на социалистическото изкуство и кои – на други изкуства, и на кои.
Авторите на този музей ще бъдат ли експонирани като автори на социалистическо изкуство – нали и те са творили през този период. И цялото това безумие е в една сграда, на входа на която пише с огромни букви „Министерство на културата”. Музеят е открит от членове на правителството, гордо водени от министъра на културата. Даже някой е внушил на министъра на финансите, че от продадените сувенири и билети да влязат сериозни пари в хазната.
Мълчанието на обществото
Но най-страшно от всичко от това е, че почти никой не реагира. Някои хора продължават да ни внушават, уж така, случайно, че нищо лошо не се е случило през тези 45 години. Творците са творяли по социалистически, имало е социализъм, а не болшевишка диктатура, която си беше измислила социалистическия реализъм, на когото се смееше светът. Нека не позволяваме тази лъжа да шества и да трови душите на младите, които трябва да знаят истината за своята история.
Моля ви, реагирайте, протестирайте, пишете, обръщайте се към европейските институции – че у нас многоглавата ламя на тоталитарната система е навсякъде, че в нейни ръце са парите, откраднати от българския народ, в нейни ръце са лостовете за манипулация и фалшификация на истината. Нека алармираме света за всичко, което те вършат и да не позволяваме България да се превръща в Троянски кон в Европейския съюз.
вторник, 31 януари 2012 г.
Да живее простащината!
2012-01-31 09:49:17
Тези, които Вазов нарича Простият български народ, аз ги наричам Извънредно простият български народ, пише Калин Терзийски. Измъчва го мисълта, че в България простаците са успешни, а хората на духа им гълтат прахоляка.
Никога не съм обичал особено много народопсихологически разсъждения. Тоест – обичам ги. Аз самият много обичам да фабрикувам такива. Но заради втълпеното ми, дълбоко вплетеното в самата ми същност чувство за вина, аз дълбоко се съмнявам в стойността им.
Яж си мусаката и си трай
Започна ли да разсъждавам по този начин („Българите са такива, такива и такива...”) - и чувството ми за вина веднага изкрещява: Я спри, дървен философ такъв! Магаре с магаре! Какви са тия българи? Къде си виждал ти българи, че така хубаво и сладко обобщаваш? Като някакъв професор по фолклористика от катедрата по българистика, който току-що сито се е нахранил с мусака! Та нима не е всеки изключителен и различен от всички, че да го слагаш в някаква категория, без въобще да се загледаш внимателно в него? Така ми крещи моето чувство за вина.
Аз съм един типичен български интелигент от началото на ХХІ или на който и да било друг век. Объркан, несмел и пълен с чувство за вина. То не ми дава даже да направя някое и друго обобщение. Знам откъде идва моето чувство за вина. Аз цял живот съм се вслушвал в забележките и в критиките на другите. Цял живот!
Аз и Извънредно простият български народ
И ето, не мога да кажа нещо много важно, защото знам, че ще бъде критикувано ужасно злобно. А са ме учили да се червя от критиките, да ги изслушвам и да се съгласявам с тях. Типично по българо-интелигентски. Не мога да кажа: В България интелигентните хора са научени да се свиват, а простите хора са учени да си правят каквото си искат. Срам ме е, изпитвам чувство за вина да изрека такова мащабно обобщение. Но нищо. Ще го направя.
Ето: В България простият народ живее съвсем различен живот от този на образования и цивилизования народ. И не става въпрос само за чалгата. Става въпрос най-вече за дълбоко интимния душевен живот.
Образованите, интелигентни, цивилизовани и европейски хора в България живеят тревожен, измъчен и тежък душевен живот. Те са научени да бъдат скромни, да бъдат свити и злобно самокритични. И в общи линии са си такива. Като изключим моментите, в които им гръмват бушоните и започват или да се хвалят като луди, или да нападат другите като бесни кучета. Типични компенсаторни реакции на потиснатия човек.
Докато тези, които Иван Вазов нарича Простият български народ, а аз наричам Извънредно простият български народ – са възпитани хем да бъдат общо-взето безцеремонни, хем да не изпитват срам и чувство за вина от нищо. Следвайки това свое възпитание, те наистина са хора без особени ограничения. Успешни хора. И какъв е резултатът от това?
Простакът винаги печели
Интересно – какъв ли би могъл да бъде? Когато на едно състезание се явят двама бегачи, но единият е нахранен и отпочинал, а на другия предварително му счупят единия крак, пък след това го натоварят и с трийсет килограма камъни – не е особено трудно да се познае кой ще стигне първи до финала. Нали така? Естествено в случая двамата бегачи са метафора за простия българин и образования българин. А килограмите товар са именно това чувство за вина.
Ако помислим внимателно, ще открием, че в българския това чувство за вина обикновено се нарича с едни такива благовидни имена: добро възпитание, скромност, политическа коректност, толерантност, отстъпчивост, такт.
И ето: надпреварата към високите места в обществената пирамида е започнала. И ние виждаме, че по високите места са се изкачили тия, които не носят товарите. Тия, които не са със счупени предварително крака. Простаците, казано по-простичко.
Нека не бъда голословен и да дам пример със себе си. Преди дни ми откраднаха всички документи. Аз веднага отидох да си извадя нови. На опашката имаше десетина човека. Изчаках ги, но ме върнаха десетина пъти, защото явно такъв си е редът на чиновниците. Продължих да чакам. Докато чаках, се питах: дали щях да чакам, ако бях фолк звездата Глория? Или Азис? Някой ще ме презре заради това желание да изтъкна себе си. Ще каже: щом си губиш документите, ще чакаш заедно с всички. Е да, де. Аз чаках. Но си мислех в това време: дали ако си загуби документите, и Азис ще чака така?
Когато за не-знам-си-кой път ме пуснаха до светая светих на гишето, дамата-чиновничка направи страховито-многозначителна физиономия и възкликна: Охо, открадната ви е личната карта! Ама вие си губите личната карта вече четвърти път! (И наистина, така си беше, разсеян съм!) Това вече не е чиста работа! Не ви знам, но сигурно не ви е чиста работата!
Дългокос, брадат, презрян
И ми се стори, че потрива ръце. Вижда ме – дългокос, брадат и с шалче на врата – и изпитва ненавист към мене. Каквато, между впрочем, винаги е имало у българите към интелигентите. Пък аз, съвсем по детински, негодуващ и засрамен, казах: Аз, простете ми, но съм носителят на Европейската награда за литература! Как може да подозирате, че си продавам личните карти на мафията? Защото вие явно това мислите...
И тогава дамата-чиновник ме изгледа с онова презрение, с което се убиват недоубитите български интелигенти. Аз приклекнах от този поглед... Но по-страшен беше погледът на Моето Чувство за Вина! То ме погледна с такова отвращение, че потънах на три метра в земята. Изплю се върху мене. Затова, че съм се изпуснал така глупашки. Да се хваля и чрез празни хвалби да търся справедливост. Потънах и май още съм там.
И така. Не знам какво точно да добавя към този мой пример. Може би това, че в цивилизованите страни възпитанието и образованието не правят от умните и образованите скопени срамежливци, а от простите и дивите – нагли господари. Там възпитанието като че ли просто прави хората по-добри един към друг. Но това си е там. Тук не е така.
Автор: К. Терзийски, Редактор: А. Андреев
Дойче веле
Тези, които Вазов нарича Простият български народ, аз ги наричам Извънредно простият български народ, пише Калин Терзийски. Измъчва го мисълта, че в България простаците са успешни, а хората на духа им гълтат прахоляка.
Никога не съм обичал особено много народопсихологически разсъждения. Тоест – обичам ги. Аз самият много обичам да фабрикувам такива. Но заради втълпеното ми, дълбоко вплетеното в самата ми същност чувство за вина, аз дълбоко се съмнявам в стойността им.
Яж си мусаката и си трай
Започна ли да разсъждавам по този начин („Българите са такива, такива и такива...”) - и чувството ми за вина веднага изкрещява: Я спри, дървен философ такъв! Магаре с магаре! Какви са тия българи? Къде си виждал ти българи, че така хубаво и сладко обобщаваш? Като някакъв професор по фолклористика от катедрата по българистика, който току-що сито се е нахранил с мусака! Та нима не е всеки изключителен и различен от всички, че да го слагаш в някаква категория, без въобще да се загледаш внимателно в него? Така ми крещи моето чувство за вина.
Аз съм един типичен български интелигент от началото на ХХІ или на който и да било друг век. Объркан, несмел и пълен с чувство за вина. То не ми дава даже да направя някое и друго обобщение. Знам откъде идва моето чувство за вина. Аз цял живот съм се вслушвал в забележките и в критиките на другите. Цял живот!
Аз и Извънредно простият български народ
И ето, не мога да кажа нещо много важно, защото знам, че ще бъде критикувано ужасно злобно. А са ме учили да се червя от критиките, да ги изслушвам и да се съгласявам с тях. Типично по българо-интелигентски. Не мога да кажа: В България интелигентните хора са научени да се свиват, а простите хора са учени да си правят каквото си искат. Срам ме е, изпитвам чувство за вина да изрека такова мащабно обобщение. Но нищо. Ще го направя.
Ето: В България простият народ живее съвсем различен живот от този на образования и цивилизования народ. И не става въпрос само за чалгата. Става въпрос най-вече за дълбоко интимния душевен живот.
Образованите, интелигентни, цивилизовани и европейски хора в България живеят тревожен, измъчен и тежък душевен живот. Те са научени да бъдат скромни, да бъдат свити и злобно самокритични. И в общи линии са си такива. Като изключим моментите, в които им гръмват бушоните и започват или да се хвалят като луди, или да нападат другите като бесни кучета. Типични компенсаторни реакции на потиснатия човек.
Докато тези, които Иван Вазов нарича Простият български народ, а аз наричам Извънредно простият български народ – са възпитани хем да бъдат общо-взето безцеремонни, хем да не изпитват срам и чувство за вина от нищо. Следвайки това свое възпитание, те наистина са хора без особени ограничения. Успешни хора. И какъв е резултатът от това?
Простакът винаги печели
Интересно – какъв ли би могъл да бъде? Когато на едно състезание се явят двама бегачи, но единият е нахранен и отпочинал, а на другия предварително му счупят единия крак, пък след това го натоварят и с трийсет килограма камъни – не е особено трудно да се познае кой ще стигне първи до финала. Нали така? Естествено в случая двамата бегачи са метафора за простия българин и образования българин. А килограмите товар са именно това чувство за вина.
Ако помислим внимателно, ще открием, че в българския това чувство за вина обикновено се нарича с едни такива благовидни имена: добро възпитание, скромност, политическа коректност, толерантност, отстъпчивост, такт.
И ето: надпреварата към високите места в обществената пирамида е започнала. И ние виждаме, че по високите места са се изкачили тия, които не носят товарите. Тия, които не са със счупени предварително крака. Простаците, казано по-простичко.
Нека не бъда голословен и да дам пример със себе си. Преди дни ми откраднаха всички документи. Аз веднага отидох да си извадя нови. На опашката имаше десетина човека. Изчаках ги, но ме върнаха десетина пъти, защото явно такъв си е редът на чиновниците. Продължих да чакам. Докато чаках, се питах: дали щях да чакам, ако бях фолк звездата Глория? Или Азис? Някой ще ме презре заради това желание да изтъкна себе си. Ще каже: щом си губиш документите, ще чакаш заедно с всички. Е да, де. Аз чаках. Но си мислех в това време: дали ако си загуби документите, и Азис ще чака така?
Когато за не-знам-си-кой път ме пуснаха до светая светих на гишето, дамата-чиновничка направи страховито-многозначителна физиономия и възкликна: Охо, открадната ви е личната карта! Ама вие си губите личната карта вече четвърти път! (И наистина, така си беше, разсеян съм!) Това вече не е чиста работа! Не ви знам, но сигурно не ви е чиста работата!
Дългокос, брадат, презрян
И ми се стори, че потрива ръце. Вижда ме – дългокос, брадат и с шалче на врата – и изпитва ненавист към мене. Каквато, между впрочем, винаги е имало у българите към интелигентите. Пък аз, съвсем по детински, негодуващ и засрамен, казах: Аз, простете ми, но съм носителят на Европейската награда за литература! Как може да подозирате, че си продавам личните карти на мафията? Защото вие явно това мислите...
И тогава дамата-чиновник ме изгледа с онова презрение, с което се убиват недоубитите български интелигенти. Аз приклекнах от този поглед... Но по-страшен беше погледът на Моето Чувство за Вина! То ме погледна с такова отвращение, че потънах на три метра в земята. Изплю се върху мене. Затова, че съм се изпуснал така глупашки. Да се хваля и чрез празни хвалби да търся справедливост. Потънах и май още съм там.
И така. Не знам какво точно да добавя към този мой пример. Може би това, че в цивилизованите страни възпитанието и образованието не правят от умните и образованите скопени срамежливци, а от простите и дивите – нагли господари. Там възпитанието като че ли просто прави хората по-добри един към друг. Но това си е там. Тук не е така.
Автор: К. Терзийски, Редактор: А. Андреев
Дойче веле
Абонамент за:
Публикации (Atom)