събота, 26 ноември 2011 г.

Отчен доклад Пред VІІІ-то Национално събрание на ДСБ

Уважаеми делегати, скъпи приятели,

Позволете ми да спестя увода и да пристъпя направо към съществената част от доклада.

Политическите позиции на ДСБ.

През 2007 и следващите години ДСБ беше естествена опозиция на БСП, ДПС и НДСВ. Не само заради идейното противопоставяне и не само заради обвързаността на тези партии с тоталитарния режим и неговия репресивен апарат. Бяхме срещу тях защото водиха 8 години политика на реабилитация на комунизма, на неговите лица и символи. Защото ги държахме отговорни за създаването на фасадната демокрация, за епидемията на корупцията, за симбиозата им с организираната престъпност, за опита им да ни обвържат необратимо с руските енергийни доставки.

Тук трябва да признаем, че като опозиция ние не можахме да привлечем доверието на избирателите към себе си. Причините са в нас и извън нас. Вътрешните причини трябва да анализираме самокритично и докато стигнем до верните изводи. Очевидно досега не сме успели. Външните причини са по-ясни. Това са непрекъснатите клеветнически атаки и професионално очерняне, в което сътрудниците на бившата политическа полиция са недостижими експерти. Мнозина от крадливите участници в нашето управление преминаха на страната на Сакскобургготски и Доган и станаха най-кресливите рупори точно срещу ДСБ.

През 2009 г. след специална и изключително добре финансирана и проведена подготовка в медиите ГЕРБ привлече доверието и направи правителство.

Ние подкрепяхме 14 месеца това правителство, защото то обеща да следва

същите политики, които ние бяхме обявили в своята предизборна програма, защото обяви разумна програма за борба с кризата. Защото обещаха да намалят енергийната зависимост на страната и поискаха спиране на преговорите за „Белене” и „Южен поток”. Подкрепяхме ги, защото обещаха, че ще отстранят и накажат корумпираните и престъпни политици на Тройната коалиция. В този период се опитахме да бъдем гарант и коректив на управлението им. Нещо повече, предложихме им своите планове за реформи в пет ключови публични области.

След лятото на 2010 г. стана ясно, че ГЕРБ не желае да извърши реформи. Обявиха нови, този път напълно неадекватни мерки срещу кризата и предложиха бюджет на статуквото. Този бюджет ние не подкрепихме. С това започна дистанцирането ни от управляващите. Не дадохме доверие на правителството, когато то го поиска от НС. При следващия вот на недоверие напуснахме залата, за да се разграничим от неговите действия. Заради безобразията и абсолютно неприемливите действия на вицепремиера и вътрешен министър Цветанов снехме публично доверието си от него. Когато бе поискан вот на недоверие срещу политиката на вътрешен ред и сигурност, подкрепихме вота. Тази есен отново гласувахме против бюджетната политика на управляващите.

Изключение от тази последователна политика спрямо ГЕРБ бе призивът на НР на ДСБ да бъде подкрепен Росен Плевнелиев на втория тур на президентските избори. Убедени сме, че когато става въпрос за такъв избор, трябва да бъдем срещу готовия да ни продаде на Москва комунист.

В подкрепа на отстояваните от нас досега позиции няма да се позовавам на недопустимото за член на ЕНП отношение на ГЕРБ спрямо ДСБ, на бруталното вмешателство в нашите вътрешни коалиционни отношения и разбиването на Синята коалиция за президентските избори. Ще пренебрегна и фалшивите им гласове в арията на клеветата срещу нас.

По-важното за нас е пълното нежелание да бъдат наказани корумпираните и престъпни политици от тройната

коалиция. Това, че зависимостите на премиера Борисов замениха заварената мафия, че рекетът на управляващите замени корупцията.

Това, че бяха възобновени преговорите за АЕЦ „Белене” и на руската страна бяха направени недопустими отстъпки, че консултантът на Москва манипулира преговорните позиции на българското правителство, че съпротивляващият се заместник-министър по енергетика бе уволнен за назидание.

И накрая ние застанахме срещу ГЕРБ защото управлява с парламентарно мнозинство, съставено от рекетирани и подкупени „независими депутати”; защото премирът Борисов скандално реабилитира Тодор Живков; защото върнаха страха от репресивния апарат; защото купуваха масово и смачкаха избирателите на последните избори.

Призовавам делегатите да дадат своята оценка за политическите ни позиции спрямо ГЕРБ, която да залегне в резолюцията на Националното събрание.

Анализ на участието на ДСБ на изборите 2007–2011

На общинските избори през 2007 г. ДСБ се яви на редица места в рамките на местни коалиции. В София и 12 областни градове имахме кандидати и листи за общински съветници заедно със СДС. Отделно от това в страната имаше още 46 такива общини. Общият брой на българските граждани, подкрепили сини кандидати, бе 306 632.

За изборите за европейски и български парламент през 2009 г. създадохме Синята коалиция. На първите тя получи подкрепата на 202 934 български граждани. Днес благодарение на това доверие в коалицията имаме двама европейски депутати. Същата 2009 г. СК стана парламентарна сила с подкрепата на 276 570 избиратели.

В изпълнение на решенията на своите ръководни органи ДСБ започна подготовка за местните и президентски избори през 2011 г. в рамките на СК. През есента на 2010 г. предложихме принципите за общо явяване на

изборите. Не постигнахме съгласие за регистрация на коалицията за изборите и за кандидатите за кмет на столицата и президент на страната. Предложихме на СДС да избере една от двете позиции, а другият кандидат да посочим ние. Това не бе прието.

Така стигнахме до споразумението за предварителни избори, които проведохме през юни 2011 г. Спечелилите изборите не бяха обявени официално за кандидати на СК за президент и кмет на София. Впоследствие се оказа, че това е направено с умисъл. СДС регистрира кандидата за президентските избори Румен Христов от името на друга коалиция, без участието на ДСБ. След дълги протакания и отказ да се приемат резултатите от предварителните избори СК бе регистрирана в София едва в предпоследния момент. В последния момент бе регистрирана СК във Варна.

След сложни преговори и с конкретно позоваване на резултатите от предварителните избори регистрирахме 103 „сини коалиции”, от които 42 бяха с участието и на други партии. В 43 общини ние участвахме самостоятелно, а в 22 – в коалиции, изградени от нас без СДС. Така общият брой на общините, в които имаше наше участие на местни избори 2011 г., бе 173.

Резултатите са 2 общински кметове от ДСБ, 14- на местни „сини коалиции”, 4 - на други коалиции с участието на ДСБ и 21 кмета, подкрепени от нас още на първи тур. Имаме 100 общински съветници от ДСБ при 103 през 2007 г. Зад наши кандидати в общинските листи при различните варианти застанаха 205 892 български граждани, в сравнение с 209 000 през 2007 г. Най-голямо е отстъплението ни в общинските съвети в големите градове на страната, което частично е компенсирано от гласове в други общини.

Общо гласовете за партиите от СК, явили се в различни формации на изборите за общински съветници, са 260 751 или 7.8% от вота.

Обобщавайки подкрепата за партиите от нашата коалиция в периода, който отчитаме, тя е следната: през 2007 г. за общински съветници – 8.6%; 2009 г. за

ЕП – 7.8%; 2009 г. за НС – 6.5%; 2011 за общински съветници – 7.8%.

Следва да направим изводи и от провала на коалицията „Съюз на десните сили” на президентските избори 2011 г., където тя получи едва 65 761 гласа.

Изводите от изборните ни участия, от неудовлетворителните резултати в големите градове и от президентските избори следва да бъдат направени от нашето Национално събрание. Предлагам за дискусия следните заключения: 1) На национален и местен пропорционален вот СК има постоянна и трайна подкрепа на свои избиратели; 2) Последните неудовлетворителни резултати в големите градове се дължат на противоречия и разпокъсаност в ДСБ или в съответната СК и на откъсване на националната от местните кампании; 3) Провалът на президентските избори на коалицията „Съюз на десните сили” всъщност е провал на опитите да бъде подменена СК и да бъдат отстранени ДСБ от политическата сцена на страната.

И още един въпрос за дискусия: Следва ли да допускаме в бъдеще да се явяваме на избори в коалиции, разкъсвани от междуособици и с партньори, не спазващи подписаните с нас споразумения?

Коалиционна политика, оценка на Синята коалиция

Първите две години на отчетния период, както и в годините след своето създаване, ДСБ нямаше коалиционна политика. Следвахме собствените си позиции и решения. Тази политика доведе до компромиси и изборни загуби първо на президентските избори през 2006 г., а след това и на изборите за ЕП през 2007 г., където не преминахме бариерата за избор на депутат. Същото се случи и със СДС.

Поемането на последователен курс за коалиционна политика започна от края на 2007 и се изрази в мандата, даден на ръководството от V-то НС – „ да стане инициатор и да направи възможното за създаване на дясна изборна коалиция, която да участва в следващото управление на страната.” Коалиционният курс беше аргументиран със следните

доводи: Първо, загубите създадоха опасението, че няма да можем да създадем собствена парламентарна група на следващите избори. Това опасение, споделяно и от избирателите на СДС, създаде силен обществен натиск за създаване на коалиция. Трето, на преден план по важност излезе съхраняването на идентичността на автентичната десница, за която да гласуват десните избиратели. И най-важният, четвърти аргумент – коалицията бе мотивирана с нуждата да участваме в управлението на страната.

От доводите се вижда, че с влизането си в коалиция сме направили компромис, компромис между страха и надеждата – надеждата, че можем да ревизираме делата на тройната коалиция; да изправим виновните за провала на страната пред съдебната власт и да отстраним мафията и олигархията от властта; но най-вече – да спасим България от престъпността и изолацията й в ЕС. Заради този страх и тази надежда ДСБ помогнахме на СДС да оцелее във вътрешните си борби и да се яви на изборите за ЕП и за НС през 2009 г. Затова създадохме СК и станахме нейна опора и ядро със своите идеи, програми, организация и дух.

Първият удар върху Синята коалиция бе създаването на правителство на малцинството от ГЕРБ със сляпата подкрепа на Атака.

Вторият удар дойде от първоначалната ни подкрепа за това правителство. Негативите от тази подкрепа понасяме и сега.

Третият удар дойде от ръководството на СДС. То наруши Споразумението за провеждане на отворени предварителни избори на СК и конкретно следните текстове от него: т. 2.4. „За официалните избори за президент на страната партиите, подкрепили споразумението, да се регистрират като коалиция пред ЦИК” и т. 5.3. „Партиите, подписали това споразумение се задължават: 1) да не участват в друга регистрация пред ЦИК, освен измежду партиите в Синята коалиция; 2) да не издигат или подкрепят кандидати извън партиите в Синята коалиция за Президент”. Негативите от този удар бяха засилени от това, че СК бе подменена именно с

хората и партиите, които нанесоха най-тежки поражения върху доверието в българската десница по време и след нашето управление. С такива хора и партии ДСБ не можеше да бъде заедно.

Четвъртият удар дойде от провала на президентските избори. Само един от четирима избиратели на СК, т.е. тези, които подкрепиха ДСБ и СДС на местните избори за общински съветници, гласува за Румен Христов. Този удар нанесе, макар и частично, поражение и на нас. Основно, защото поради своята политическа почтеност, ние спазихме нарушеното от партньорите ни споразумение. Подкрепихме, макар и извън регистрацията, кандидата на десните сили. Политическата причина да не се оттеглим от това Споразумение и да не издигнем Светослав Малинов за свой кандидат беше, че с това щяхме да разрушим 103 местни СК и да предопределим края на тази коалиция.

Големият политически проблем пред СК е, че надеждите, с които бе създадена, са неосъществими в това НС. Сега ние подкрепяме ПГ на СК, заради верността си към доверието на избирателите.

Националното събрание трябва да обсъди и заеме позиции по отношение съдбата на тази коалиция. Предлагам на дебат тезата, че ние трябва да подкрепим СК, дори сега, след всички удари върху нея, че не трябва да бъдем тези, които рушат, а тези, които създават надежди на десницата.

Политическите перспективи

Перспективите могат да се видят при точен анализ и изводи от проведените избори. Пропорционалните изборите за общински съветници през 2011, които са единствената основа за прогнозиране на парламентарните избори, показват следното:

1. ГЕРБ с 30% от гласовете и 106 депутата нe би имал самостоятелно мнозинство в парламента;

2. БСП с 21% от вота и 74 депутата, заедно с ДПС – 9.3% и 33 депутата - не са алтернатива;

3. Атака не би влезнала в НС;

4. СК със своите 7.8% и 27 депутата би продължила да е парламентарна сила. (Повечето депутати са поради резултата и голямото разпиляване на гласове.

Вероятността да се появи нова парламентарна партия е малка. Всеки опит на кандидат за президент да създаде след неуспех на избори партия, която да преодолее изборната бариера, са били неуспешни. Примерите са Желю Желев и Богомил Бонев. А днес са налице фактори, които правят това още по-трудно, отколкото в миналото. Те са много по-високите разходи, много по-силното подозрение към партиите – превръщането на едно спонтанно гражданско движение в партия най-често е фатално. Опирането на структури и лица от провалилата се партия на Симеон Сакскобургготски е заредено с голям политически риск.

При тези обстоятелства агресивната политика на ГЕРБ за разрушаване на конкурентната синя формация е обяснима само по два начина: Първо, ГЕРБ иска да си разчисти пътя, за да се коалира с БСП или ДПС, като обясни такъв ход като наложен от кризата и липса на алтернатива. Второ, ГЕРБ допуска да излезе временно в опозиция и, след сигурен провал в провеждането на реформи от БСП и ДПС, да направи самостоятелно мнозинство и правителство.

ГЕРБ е в правото си да прави всякакви свои сметки и да следва партийния си интерес. Но и двете му сметки са много вредни за България. От първата ще следва барикадиране на статуквото на олигархичната държава. След сбъдване на втората ни очаква катаклизъм от типа на този, който преживяхме при Жан Виденов. Нуждаещата се от спешни реформи България ще потъне дълбоко в блатото на безизходицата.

За идейната платформа на ДСБ

Чуват се гласове, че програмата на десницата е изчерпана, защото вече имаме частна собственост, пазарна икономика, членове сме на НАТО и ЕС. Няма да споря, нечии програми може да са изчерпани. Позволете обаче да прочета на глас част от нашето Възвание за силна България:

„Всички имаме усещането, че демокрацията ни е фасада, зад която няма истински дом. Българският комунизъм си отива, но оставя зад тази фасада на ключови позиции в икономиката, в политическите партии и медиите своята олигархия и бивша държавна сигурност, остава и създадената от тях организирана престъпност. Това е основната причина у нас да има силна престъпност и слаба държава, силна корупция и слаба администрация, значителна сенчеста икономика и много бедни”;

и част от Учредителната декларация на ДСБ:

„Политическата система на страната е в криза. Нито една от партиите не сочи българската перспектива. Те нямат идеи за бъдещето, за развитието на обществото и държавата. България е без политическо лидерство, включително и десницата. Страната ни отново започна да губи ценно историческо време от своето държавно и политическо развитие.

Партиите от прехода постепенно попадат в порочна зависимост от парите на олигархията, бившите репресивни служби и организираната престъпност. Те нямат воля да видят кризата и не правят усилия да се справят с нея. Отговорът на българските граждани е обезверяване, апатия и отказ от гласуване. Демокрацията ни се превръща във фасада, зад която се крие статукво, комфортно за “елита” и отблъскващо за гражданите.

Създаваме новата партия, за да бъдем алтернатива на фасадната демокрация.”

И сега питам: кое от тази политическа платформа е изчерпано, кои думи от нея не са верни днес? Силна ли е днес България или сме най-слабата и бедна, най-корумпираната и мафиотизирана, най-болната и с кратък човешки живот нация в ЕС. Не сме ли ние с най-безпомощната държава и с най-голямото беззаконие?

С това не искам да кажа, че междувременно не са се случили сериозни събития, които налагат да дискутираме и развием политическата си платформа. Такива са на първо място

тържеството на посткомунизма в страната ни, процесите на криза и дезинтеграция в ЕС, катаклизмите, които разтърсват социалната държава, помръкналите надежди за приемане на еврото, очертаващият се „ледников период” пред глобалната икономика. За тази дискусия следва да проведем специално НС на ДСБ. На него трябва да проведем сериозен дебат върху политическите си идеи през следващите години.



Организационно състояние на ДСБ

На VIII-то Национално събрание делегатите представляват 200 общински и районни организации. Според официалните данни, тези организации имат 8 414 членове и 8 615 регистрирани симпатизанти, общо – 17 029. За сравнение през 2007 г. на ІV-то Национално събрание общинските и районни организации са били 193 със 11 360 члена и 7 515 регистрирани симпатизанти или общо 18 875 души.

Намаляването на членовете на ДСБ не е най-големият ни проблем. По-сериозни от него са отслабналата политическа мотивация за действие, за поемане на отговорност, за кандидатиране на избори, за правене на изборна кампания и за отстояване на позициите на ДСБ по места. Такъв проблем е страхът, с който живеем и който се засили по време на и след последните избори. Отглас от тези слабости са появата на вътрешни противопоставяния, неспособност да се постигне единство около издигнатите кандидати, падащите кворуми на събранията и нередовното членство.

ДСБ следва да посвети отделно НС само на целта да създадем силна и действена организация – такава, която да бъде интересна и желана човешка среда за хората с будна политическа съвест и десни убеждения.

На този форум следва да обсъдим как силно променящите се времена – с интернет, мобилни комуникации, със социалните мрежи – влияят върху нашата политическа структура. Как е най-добре да се позиционираме в дебата на съвременното общество и политика.

Най-важно е засилването на вътрешния ни политически живот сега. За това вече има налице достатъчно финансови възможности. Трябва да възстановим провеждането на семинари на различни места в страната. На тях следва да създаваме потенциал за политическо действие, на първо място на общинските ръководства на ДСБ. Те трябва да придобият смелост, решителност и компетентност да заемат публична позиция и да я отстояват в дебат с други политици. Специално внимание и непрекъсната подкрепа следва да получават от партията нашите кметове, общински съветници и участници в местната администрация. Те трябва да имат способността и рефлекса да реагират адекватно, като подкрепят или критикуват предлаганите решения на местните проблеми; да участват с добра експертиза при обсъждането на общинските бюджети; да могат да се противопоставят на общинската корупция. На следващо място стои непрекъснатата подготовка на предизборните щабове.

Следва да създадем наше Училище за политици и в него да обучаваме тези наши членове, които имат желание за активно и отговорно участие в политиката. По този начин можем да разширим кръга на подготвените и компетентни хора в и около партията ни; на тези, които са способни да формулират, предлагат и защитават пред обществото своите политически позиции. Такова училище ще бъде притегателен център за младите в партията. На най-добрите можем да помогнем да завършат магистратура или да специализират в авторитетни европейски университети; да се развиват в нашите международни контакти.

Във връзка с подобряване отчетността на организационното състояние на партията посветеното на организацията ни Национално събрание следва да реши дали да проведем актуализация на документите на членовете и симпатизантите на ДСБ.

Заключение

С този наш форум ние открито заявяваме политическите си позиции и оценки пред обществото. Ние не играем чужди роли в чужди пиеси. Сами пишем своя сценарий. Това само по себе си е толкова рядко в българската политика днес.

Ние сме тези, които първи се обявиха за алтернатива на фасадната демокрация и за категоричен противник на мафиотизацията на страната и овладяването й от олигархията.

Тези, които са събрали голямо богатство от натрупан опит, компетентност и решителност в посочването и справянето с проблемите в страната, които не приемат политическите решения да бъдат заменени от евтин популизъм.

Тези, които, без да са в управлението на България, сами са се натоварили и не снемат от себе си отговорността за нейната съдба. Които винаги са готови да споделят отговорността за вземането и провеждането на трудни и непопулярни политически действия срещу кризата и за крайно необходимите ни реформи.

Тези, на които дори опонентите признават, че могат да допринесат съществено за България.

Това сме ние – Демократите за силна България.

Цитат на вечерта от Георги Желев:

"Благодарим ти Партийо любима,
затова, че днес те има.
Благодарим за грижата голяма,
макар, че пенсиите нови пак ги няма.
Благодарим ти за стандарта на салама,
какво, че гледаме го само на реклама.
Благодарим за хляба и водата,
какво, че скача им цената.
Благодарим и за цената на бензина,
Не пътуваме, не ходим в магазина.
Благодарим за новите ни магистрали,
за да ги има, никога и нищо не сме яли.
Благодарим ти за борбата с Октопода,
как хубаво е с белезниците на пода!
Благодарим за близостта голяма,
от Цецо никой вече тайни няма.
Благодарим ти за Шенген,
чакаме го вече всеки ден.
Благодарим за перспективата пред нас,
но най-добре - без Вас !!!!"

петък, 25 ноември 2011 г.

МОЛЯ ВИ! - Белчо Дончев, ноември 26, 2011 1:13

Земята, мили приятели, е не само мястото, но е и единственото място, на което ние хората сме такива, каквито сме.
Винаги адски се притеснявам, когато трябва, ама наистина трябва, да напиша нещо , което е наистина важно. Защото – кой съм аз, та да определям какво е важно и какво не? От друга страна – да ебем и животот, у който никой нормален човек няма право да определя важното в живота си и оставя това си задължение на комунистите!
Аз лично от комунисти нямам никаква нужда! Никога не съм имал, нямам,и няма да имам! Знам, знам до болка, че комунистите имат нужда от мен! Защото комунизмът и комунистите без глупаци са мъртви за историята и това, което я прави такава. Питам се – докога ще бъда глупакът, даващ живот на идиоти, творящи античовешка, в частния случай – антибългарска история, водещи ни като правоверни овце към единствено техни, но не и наши цели, подчиняващи се на идиотизми от чисто идеологически теоретицизъм, нямащи нищо общо с жалкия ми и ни животец като такъв, ?
Ами, писна ми!
Земята, мили мои приятели е не само единственото място, на което бихме могли да бъдем това, което наистина сме!
Земята, и Животът ни върху Нея е нашата единствена възможност! При това в единствено и твърде лично число!
Нека да не го предаваме на комунистите! Моля ви…Животът няма поправителен…усещам го от опита на дядо си Дончо, погребан в село Вонеща вода, окръг Великотърновски! Просто го усещам…а вие, усещате ли го?

На помощ, господин Велчев! Премиерът ни е бандит!

На помощ, господин Велчев! Премиерът ни е бандит!

сряда, 23 ноември 2011 г.

ЕЛАТЕ НИ ВИЖТЕ ! -Белчо Дончев

ЕЛАТЕ НИ ВИЖТЕ !
By Белчо Дончев, ноември 23, 2011 21:07

Вървим вдъхновено. Вървим без умора.
Голямата цел е далечна, но близка.
Уверено водят ни Милите хора :
“ Това ще…! Така ще…! Докрай ще…! Дори ще…!”.
Балканът немее. Морето се киска.
Елате ни вижте!

Набираме скорост. Голям е наклонът.
Родината долу. Пред нас е просторът.
Подхващаме песен. Налучкваме тона :
“ Костюм ще…! Кола ще…! Парцел ще…! Пари ще…!”,
пригласяме с трепет на Милите хора.
Елате ни вижте!

Голям бе наклонът, обаче надолу.
Загряха спирачки. Разкапа се хорът.
Горивото свърши. Отели се волът :
“ Къде ще…! Кога ще…! Какво ще…! Дали ще…!”
“ Пристигнахме! – рекоха Милите хора -
Елате и вижте!”

И с Хонди, Фиати, японски мотори
поеха нагоре към нови победи
богати, усмихнати Милите хора :
“ Ний пак ще…! Ний тук ще…! И винаги ний ще…!”
…Останахме в блатото гладни и бледи.
Елате ни вижте!

В защита на Иван Йорданов Костов и ДСБ -автор Wittgenstein-24 Ноември 2011

В защита на Иван Йорданов Костов и ДСБ
24 Ноември 2011
Wittgenstein
Публикувам като отделна статия мнението на Wittgenstein, тъй като го смятам за смислено и важно с оглед настоящата дискусия. Някои от нещата в него се разминават с истината, познаваема само от гледната точка на участвалите в тези събития: например клуб "Диалог" може и да си е мислел, че създава ДСБ, но истината беше съвсем различна, а клубът беше използван за достоверност на претенцията, че ДСБ е израства от гражданското общество - и не случайно скоро след основаването на партията клубът бе неглижиран. Реалният създател на ДСБ е д-р Николай Михайлов, който убеди Костов в необходимостта да напусне СДС и да основе нова партия. А иначе в доста сложната организация на това разцепление участваха както самия Иван Костов, така и голяма част от депутатите и апарата на СДС. Плюс няколко финансови стълба, разбира се.

Е.С.

В тясно специализираните форуми в интернет обикновено се дискутира спокойно и по същество, докато в политическите форуми често се подвизават най-невероятни субекти, особено пък ако не се изисква регистрация като тук. Затова прави чест на Едвин, че не изисква регистрация и търпи всякакви мнения именно в духа на СВОБОДАТА.

Ще изкажа „нЕкои съображения” :) под формата на „ферман” :) и предварително декларирам, че никой не е длъжен да го чете и коментира, ако го намира са досаден или „всезнайковски”. И така:

Въпреки че са обект на постоянни хули и атаки, партиите са необходими. Модерната демокрация е немислима без партии и който иска демокрация, трябва да иска партии. Всички бихме се радвали в България да има партия като описаната от Едвин. Разбира се, това е повече един платонически идеал, към който трябва да се стремим, но който надали може да се реализира 100% на практика. Само че и на 50% бихме били доволни.

Между другото както виждаме и в старите демокрации започнаха да изчезват „системността и прогнозирумостта”, които наистина са важни за политиката. Нещо повече - в Гърция и Италия бяха призовани да управляват „независими технократи и експерти”, защото партиите не искат и/или не могат да управляват в условията на тежка криза. („Независимите експерти” и „широките коалиции” бяха също така постоянен рефрен на БСП през 90-те години). Това е абсурдно. Партиите са именно за това – да поемат отговорност, особено в тежки, ключови моменти, независимо какво ще им струва това в електорален план. „В хубаво, слънчево време” всеки може да управлява. Друго е в лошо време. Затова прави чест на СДС-ОДС, че навремето извърши най-тежките реформи в България, като си понесе последиците от непопулярните мерки.

А иначе всеки е свободен да прави нови партии, но за да не се превърне тази лансирана от Едвин засега хипотетична нова формация в поредния проект на ДС и КГБ, на каквито проекти се нагледахме през последните 22 години, трябва да се имат предвид няколко момента.

Както вече имах възможност да отбележа, дясното пространство в България най-вероятно ще бъде заето не от една голяма, а от няколко партии, които би трябвало да си взаимодействат. Основаната причината за това е, че вкусовете и предпочитанията на десните избиратели вече са прекалено диференцирани. Трудно е да си представим например, че значим брой избиратели на ДСБ биха гласували за ГЕРБ или обратно. Дори между СДС и ДСБ почти няма обмен на избиратели. Това е причината, поради която ГЕРБ противно на своите очаквания не можа да погълне СК и по-специално ДСБ. Същевременно това е и обяснението за отказа на ГЕРБ да направи следизборна коалиция със СК, от която на пръв поглед нямаше нищо по-естествено. Подобна коалиция обаче щеше да е признание за провала на опита на ГЕРБ да се разправи със СК и допълнителна легитимация за сините, на което ГЕРБ не желаеше или по-скоро не му бе позволено да отиде.

А иначе специално ДСБ е един много интересен феномен в българския политически живот. Тя е единствената по-значима формация в България, която не е зачената като инженерен проект в лабораториите на ДС и КГБ, което я прави уникална.

ДСБ наистина е сравнително малка, “бутикова” според думите на Едвин и “политически клуб” според Огнян Минчев, но пак по думите на Минчев “влиятелен политически клуб”. Ограниченият й, но много устойчив електорат е израз на нейния елитен характер. Това е партията на елитните десни избиратели и в нея е съсредоточен експертният политически потенциал на България. Трябва да признаем, че доколкото има качествени десни избиратели и политици в България, те са основно там.

Между другото тя не е проект на Иван Костов, който чрез нея бил “разцепил “ СДС, както често се твърди. В действителност ДСБ беше инициирана от гражданското общество, което впоследствие ПОКАНИ Иван Костов, Катя Михайлова, Веско Методиев и т.н. да изградят и оглавят новата партия с оглед техния политически опит и знания. Те пък междувременно се бяха разочаровали от поведението на СДС след 2001 година и неговата колаборация с НДСВ. Всъщност както показа националната конференция през 2000, Костов още тогава нямаше мнозинство в ръководството на СДС. (Тогава той безуспешно призова делегатите да освободят СДС от компрометираните политици и така да върнат доверието към съюза.)

А НДСВ беше създадено, за да предотврати втори мандат на СДС-ОДС. След изборната победа 2001 Симеон покани и СДС в коалицията с ДПС и БСП и СДС правилно отказа, но поведението му впоследствие не беше последователно и повече от жалко. Аз твърдя, че ако тогава СДС беше на място, Симеон нямаше да може да управлява повече от няколко месеца. СДС обаче само симулираше опозиционност, докато в действителност прикрито подкрепяше това най-слабо, най-гротескно, най-промосковско и най-вредно в новата история на България правителство.

Може би тук е мястото и да кажем няколко думи за Иван Йорданов Костов. Не знам каква оценка ще даде историята за него, но засега изглежда съдбата е пожелала той да е централната фигура на българския преход. Независимо дали в управлението както в 1990-1992 и 1997-2001, или в опозиция през останалото време, той винаги е бил във фокуса на политическия живот. Самият факт, че е обект на толкова ожесточени спорове, на хули и хвалби едновременно, показва едно – че така или иначе става дума за ЛИЧНОСТ. Нещо, което не може да се каже за повечето други български политици на прехода, които са сиви безличия и нищожества. Съвсем логично те не предизвикват и съществени спорове. Едва ли някои би дискутирал разгорещено плюсовете и минусите на Любен Беров, Жан Виденов, Симеон Сакскобургготски, Сергей Станишев или който и да било друг политик от последните 22 години.

Факт е също така, че българските медии особено след 1999-2000 са изключително критични Костов. Мисля, че подобна мащабна медийна кампания срещу един отделно взет политик в новата европейска история е рядкост. От друга страна знаем, че българските медии в своето мнозинство са рупори на посткомунистическата олигархия и мафия (и в крайна сметка са свързани с Москва). Ако това е така, дори само по този признак, без дори да знаем нищо конкретно Костов, можем по чисто умозрителен път да заключим логически, че той по някакъв начин трябва да е нарушил плановете и спокойствието на посткомунистическата олигархия. Самият Костов в доклада си пред първото Национално събрание на ДСБ каза, че критиката от страна на политическите противници би трябвало да радва, защото показва, че партията е на прав път. Ето защо ако медиите спрат да атакуват Костов и започнат да го хвалят, веднага би трябвало да се усъмним, че нещо не е наред. Впрочем още “вождът и учителят на българския народ” др. Георги Димитров е казал (според спомените на Петър Димитров-Рудар), че има нещо съмнително, ако врагът те хвали. (Цар Борис е бил изказал положително за държането на Гошо-Тарабата на Лайпцигския процес, а той като “самокритичен” човек се усъмнил в себе си, след като врагът го хвалел :))

Всички критици на Иван Костов трябва да отчитат този важен момент. Известно е, че Едвин не е фен на Иван Костов и в миналото подробно е излагал своите аргументи срещу него. Това е негово право. Той обаче трябва да си дава сметка, че по този начин се нарежда сред посткомунистическите критици на Костов и в някаква степен служи на тяхната кауза, която е във вреда на свободата, демокрацията и просперитета на България. Все пак се надявам, че тази антикостовистка позиция на Едвин е поне негово искренно не емоционално, а рационално вътрешно убеждение на демократ и антикомунист, а не e продиктувана от нещо друго.

Това беше моята пледоария за Иван Йорданов Костов и ДСБ :):)

В този смисъл ако наистина ще се прави нова дясна партия, тя НЕ БИ ТРЯБВАЛО ДА СЕ КОНСТРУИРА КАТО ЕЛЕКТОРАЛЕН КОНКУРЕНТ на СК и най-вече на ДСБ, А КАТО НЕИН ПАРТНЬОР, което би трябвало ясно и недвусмислено да се декларира още в самото начало. Политически конкурент на новата партия би трябвало да е ГЕРБ, а политически притивник, разбира се, БСП. Всичко друго би могло да бъде тълкувано като нов опит на посткомунистическата олигархия да осъществи своята заветна мечта – маргинализацията и елиминирането на СК и най-вече на ДСБ от българския политически живот.
Забележка от Симеон:Прави чест и поздравление,че г-н Сугарев е публикувал в блога си статията на Wittgenstein!

понеделник, 21 ноември 2011 г.

Обществото срещу лъжата -Даниела Горчева, списание Диалог, Холандия

Обществото срещу лъжата

Даниела Горчева, списание Диалог, Холандия
13:37 | 21.11.2011 | 921 прочитания
Размер на текста
Maledictum interpretando facias acriu. (Publilius Syrus) Оправдаваш ли злодеянията, способен си и на по-големи (Публий Сир)
Интересно е да се анализира на какви нови злодеяния са способни тези, които напоследък грубовато опипват пулса на обезкръвеното от един безкрайно проточил се криминален преход българско общество с опита си да реабилитират един убиец, диктатор и държавен изменник, да честват шумно 100-годишнината от рождението му, да го изкарват голям държавник, реформатор и едва ли не човек, стремящ се към ЕС, да излъчват фарисейски филми с плитко скроена пропаганда и явни манипулации. Да не говорим за тези, които направиха изумителен с наглостта си опит публично да отрекат държавната измяна на Живков и двукратния му опит да предаде националния суверенитет на България, за да го представят като ... хитър правешки ход за крънкане на пари от СССР.
Като оставим настрани мизерната морална позиция да се възторгваш пред угодничеството, селската хитрост и предателството спрямо българската нация, с които Живков задържа властта си в продължение на десетилетия, логично е да помислим, че тези, които се опитват да реабилитират злодействата на Живков, се канят да повторят „подвига” на това жестокия и злобно-отмъстително диктатор у дома, но за сметка на това - покорен кремълски васал.
Тоест, канят се да извършат държавна измяна и национално предателство.
А ако наистина искат да възстановят обективния поглед към комунистическия управник, да бъдат така добри не да акцентират върху нищо незначещи посещения на ловеца Франц-Йозеф Щраус (вж филма”Последният лов”, излъчен по БТВ на 10 ноември), когото Живков наричал свой приятел (вероятно придружено с характерното „ха-ха”), а да го сравняват с другите комунистически ръководители в соцлагера.
Защото при това сравнение се вижда, че дори дошлите на власт след смазването на антисъветските въстания през 1956 година в Полша и Унгария колаборационисти като Владислав Гомулка и Янош Кадар, успяват да извоюват известна автономия от Москва и от съветския модел в полза на своите народи, чиито революции са предали.
В Полша през 1956 година, например, е спряна колективизацията, либерализира се отношението към църквата, едно от условията е съветските офицери и маршал Рокосовски да напуснат страната, освобождават кардинал Вишински от затвора и т.н. В Унгария след смазването на революцията през 1956 Янош Кадар успява да либерализира икономиката, да извоюва частен сектор в селското стопанство и в сферата на услугите, цензурата е най-слабата от целия соцлагер, унгарците могат да пътуват сравнително свободно.
Нищо подобно не става в България след като Живков поема властта и угодничи ли, угодничи в полза на Кремъл, показвайки най-голяма вярност в целия соцлагер.
Това, което отличава управлението на Живков, е неговото унизително подмазачество пред Кремъл и неговата злобна отмъстителност (подобна на тази на Георги Димитров) спрямо всичко, което по някакъв начин заплашва личната му власт. Защото не е случайно, че точно по времето на Живков разказвачите на вицове за неговата особа се озовават в лагери и затвори, а талантливият музикант Сашо Сладура е жестоко убит в създадения по нареждане на Живков зловещ концлагер край Ловеч.
Докато при Димитров и Червенков репресивната машина премазва противниците на съветизацията – бившата парламентарна опозиция и предвоенните политически лидери, "вражеските класови елементи", селските стопани и комунистите -"националисти", при Живков, наред с тези зададени от Москва цели, нейната мощ придобива един твърде персонален фокус – срещу противниците в БКП, които смятат, че Живков е еднодневка, чийто политически живот свършва с падането на Хрушчов, срещу безпартийните присмехулници, разказващи вицове за първия секретар и за партийната политика.
Поставяйки единствено свои послушни хора в Политбюро, Живков го превръща в параван и рупор на едноличните му решения, отнемайки ролята му на колективен орган на БКП. Решенията се вземат от Живков, а Политбюро само ги формализира. Променя се и самата структура на репресивната власт – на върха й изплува Държавна сигурност, вездесъща и контролирана от Живков.
На мястото на сталинистките съдебни разправи срещу "врага с партиен билет”, Живков въвежда мафиотския принцип "своите хора” – тоест, членовете на висшата комунистическа номенклатура да бъдат лишавани от власт, но не и от привилегии и никога да не бъдат давани под съд.
Този чисто мафиотски принцип – нещата да не излизат от „семейството”, както и създаването на една каста от цинични и стоящи над закона кадри на ДС, са факторите, които по-късно ще предопределят протичането на прехода – с липсата на правосъдие, с мафия и с вирусоподобното разграбване на държавата и ресурсите на страната.
Сигурност и спокойствие
В утрото на 7 септември 2011, преподавателката по най-нова история от Софийския Университет Искра Баева заявява в ефира на Българското национално радио (програма "Хоризонт" Преди всички, 7/09/2011):
"По-голямата част от българите си спомнят за спокойствието и не много богатия, но сигурен живот по времето на социализма.”
Трогателно е, наистина постоянството, с което комунистическите функционери и обслужващият ги от псевдо интелектуалци персонал, си позволяваха в продължение на десетилетия да говорят от името на "народа”.
От името на този народ, който лишиха от интелектуалния му, политически, стопански и военен елит. От името на този народ, който оградиха с минирани граници и който безпощадно избиваха и тероризираха за щяло и нещяло.
Но що за цинизъм е да твърдиш на всеослушание, че този същият народ (или поне по-голямата част от него) си спомнял с тъга насила наложения му от червените сатрапи живот?
Че и да наричаш този живот "сигурен” и "спокоен”!
Ето един-единствен щрих от картината на сигурността и спокойствието на българските граждани по времето на мъдрото управление на благодушния Тодор Живков от Правец:
На вратата се звънеше и тропаше..
Ударите се усилваха, чуваха се ругатни. Скочих от кревата, срещу мен няколко униформени и цивилни, насочили пистолетите си, викат:
"Музика империалистическа ще слушате, откъде я взехте, къде е магнетофонът, всичко ще си кажете!”
Майка ми плачеше, а баща ми обясняваше, че съм музикант, че свиря на цигулка, на акордеон и китара и че обичам музиката.
"Ти не ни обяснявай! Ние знаем коя музика е разрешена и коя – не!”
След това взеха магнетофона и единствената ролка, която имахме и казаха на брат ми да се облича по-бързо, за да даде обяснения в милицията.
Магнетофонът не върнаха, но и брат ми не се върна. Дойде си след около две години. Белене, там го закарали.
Брат ми беше на 19 години, а аз – на 14. Годината беше 1957-а.
Това е откъс от спомените на Божидар Петров (вж. Българският Гулаг. Свидетели. София, 1991).
Ето и дребен детайл от идиличния пейзаж на 60-те години (по спомени на Иван Желев Кисьов):
"„Този боклук от Бургас знае да плямпа на осем езика и е адвокатско синче! – извика Газдов и си плю на ръцете. – И вместо да си гледа езиците, ходел в пристанището и предупреждавал чуждестранните моряци кои чейнчаджии били сътрудници на милицията.”
Той замахна, че въздухът изпищя, сопата описа дъга и прасна човека в главата. Кръвта рукна като гейзер.
Бригадирите се нахвърлиха връз него и тоягите им зачаткаха сякаш трошаха орехи. Прожекторът беше насочен към тила му и светлината струеше към мен, та главата му изглеждаше черна и кръвта шуртеше като мастилена струя. Биха го петнадесетина минути, той спря да мърда.
Донесоха чувал и го натъпкаха вътре.
Убиваха дневно от пет до седем души, а понякога и повече.
В началото бяхме 180 лагеристи; за един месец стигнахме до 1000, а към края на първата година чух, че сме били заедно с женския лагер между 1500 и 2000 души. Материал да убиват и милиционерите и бригадирите имаше в излишък. Камионите непрекъснато докарваха нови и нови хора без присъди, защото нищо не бяха извършили, а отнасяха трупове.
*
Може да се продължи в същия дух и за 70-те, и за 80-те години.
Никога не бих пожелала на госпожа Баева да изпита на свой гръб "спокойствието” и "сигурността”, които стотици хиляди семейства в България са изпитали, докато близките им са преминавали през изтезанията в милиционерските участъци и затворите или през ада на концлагерите у нас.
Не бих пожелала на госпожата (или да пази Господ на нейните потомци) дори частичка от спомените или от кошмарите, които още сънуват оцелелите оттам някогашни младежи, девойки и деца. (Да, имало е дори и деца!)
Но има предел на допустимото, който дори известните с цинизма си комунистически "историци” НИКОГА не трябва да прекрачват.
Ето какво наистина мисли част от българското общество за честванията на Тодор Живков, за начина, по който те бяха отразени в по-голямата част от медиите и за опита да се реабилитира един диктатор:
Нева Мичева, преводач, журналист:
"It must all be recorded with not a single fact omitted. And when the time comes - as it surely will - let the world read and know what the murderers have done."

Това е мотото, което се чете на страницата на Яд Вашем, йерусалимския мемориал, посветен на паметта на загиналите в Холокоста.
"Всичко трябва да бъде съхранено и нито един факт да не бъде пропуснат. И когато дойде времето – а то непременно ще дойде – светът да прочете и да узнае какво са сторили убийците."
Режимът на Живков е един режим на присвояване, унижение, убийство и нарушаване на основни човешки права, сравним с режимите в СССР, Хитлерова Германия и някои латиноамерикански военни диктатури.
Срамота е откраднатата собственост, съсипаните животи и отнетите възможности да бъдат наричани другояче освен със собствените им имена.
Срамота е, че днешна България да не уважава хората си и да ги убива и ограбва повторно, като лепи розови етикети на една нередна от началото до края история.
Милиционерска държава на лагери за несъгласните, на несвобода на словото, на доносници и бегълци през граница, на изтръгнати насила лични притежания, на право, което се подчинява на личния интерес на малцина, на корекоми и богатски забежки за хората във властта – всеки факт за това извращение трябваше отдавна да е документиран и светът, но най-вече ние, да четем и да знаем какво са сторили убийците.
Мисля, че е безобразно етически и е естетически гнусно да се говори за диктатора в една тоталитарна, репресивна и съсипваща хората и ресурсите на България система като за държавник, като за отговорна личност, като за благодетел.
Тодор Живков е един символ на скудоумието на комунизма в българския му вариант с все шуробаджанащината, безогледността, крадливостта и наглостта да задава тон.
Тодор Живков и всички, които му се редят в късата сянка, са престъпници спрямо България, която, сигурна съм, при все склонността си към инерция и хаос, щеше да стигне далеч по-напред, ако не се беше разболяла от комунизъм след Втората световна война.
На 7 септември се е случило едно важно за България нещо и то е, че България нападна свой гражданин с отровен чадър. Докато днешна България не си спомня какви абсурдни свинства е вършила довчера спрямо гражданите (себе си), нищо свястно няма да стане от нея.
Емил Данаилов, фотограф, журналист, бивш главен редактор на сп. "Одисей"  
Тържествата по случай годишнината на Живков са чиста гавра и дебелоочие. Като види човек кой му е кумирът на днешния министър – председател и не само разбира кой е и откъде се е появил, но и накъде ще завлече България. За съжаление българската журналистика е журналистика с извадени зъби.
Григор Божилов Симов, бивш политически затворник
(Той е прекарал 13 години от младостта си зад решетките на комунистическите затвори в България. Григор Симов е съосновател и координатор на Независимото дружество за защита на правата на човека (НДЗПЧ) с председател Илия Минев и е автор на "Откритото писмо – апел", изпратено през 1986 година до Виенската конференция за преглед на изпълнението на договореностите от Хелзинки).
Отношението към комунизма у нас е следствие от липсата на ясна и категорична позиция на Запада по така важния – и не само за нас, българите, въпрос за комунизма като престъпна теория и практика.

Относно твърдението на Искра Баева: "...един нов вид политически елит, който живее по съвсем различен начин, който има други интереси” - отговорът ми е, че всъщност няма никакъв нов политически елит.
Има само "преустроил се" стар комунистически елит, който, по команда, тактично е загърбил комунистическите лозунги и се е окичил с нови, демократични, либерални и даже – националистически имена и лозунги, без реално да се е разграничил от комунизма и комунистическото си минало, което Те величаят при всеки удобен случай.

А по повод казаното от премиера Бойко Борисов, че: "Една стотна от това, което е построил за България Тодор Живков и което е направено за тези години..." - ще копирам извадка от оценката на Петър Младенов за икономическото положение в България, към края на 1989 г., в негово изказване пред пленум на МВР: "...Другари, картината в икономиката е потресаваща! От 1983 г. сме с отрицателен прираст, нужни са ни най-малко по 2, 6 млрд долара заеми годишно от Запада. Изолацията ни докара до просешка тояга. Единствен приятел ни е Чаушеску. Сменихме Живков, защото стигнахме пропастта...Можехме да издържим още седмица, още две. Да кажем, можехме да издържим още месец. Е, с помощта на органите на МВР, ако ги включехме, можеше да задържим властта за себе си още два, три, шест месеца. Но нещата вървяха така, че не можеше да не докараме нещата до взрив..." (Цялата публикация е на следния адрес) http://tsbotev.blog.bg/politika/2011/09/08/drugari-kartinata-v-ikonomikata-e-potresavashta.816272)
Антон Чипев, политически емигрант от 1944 г.
(Роден е през 1920 година. Установява се в Монреал, където дълги години ръководи успешно частно предприятие. Издига се до заместник-министър в Министерството за интеграция на културните общности и на имиграцията в провинция Квебек, а по-късно е избран за член на Канадския федерален съд за имиграцията и бежанците).
Като възрастен българин, живущ в чужбина и оттам следил процесите след 1989 година в България, мога само да изкажа мъката си от това, което българите сами си навлякоха през последното десетилетие.
Защото не може безнаказано в обществените дела постоянно да се ръководиш от егоизъм, безразличие и безотговорност, вместо да градиш ново, свободно гражданско общество.
Затова сега, след като цял свят им се чуди как се подадоха на лъжите на "монарха-министър-председател Симеон Сакскобургготски", после решиха да гласуват доверие на Георги Първанов с агентурно име "Гоце” и решиха хора като него и Сергей Станишев да ги "водят в Европа", накрай не намериха по-добро, отколкото да настанят да ги командва неговият - пък и наследен от Тодор Живков - "телохранител" !
Парламентарната демокрация наистина не позволява да се оправдаваш с "волята на избирателя", но историята не признава такова условие – и по-често бърже, отколкото бавно, съди и отсъжда неумолимо.
Михаил Константинов, математик
Смятам тези тържества за неуместни. Не е зле да се припомни, че това Живков лично е участвал в изтезанията и убийствата след 9 септември 1944 г. Убийството на Георги Марков преди 33 години също е по негова заповед.
По повод изказаното от премиера Борисов, мога да кажа, че и Хитлер е построил много неща (още са здрави магистралите, строени тогава), развил е в невероятна степен технологиите (главно военните), извадил е Германия от кризата. Но е виновен за безброй престъпления и за войната.
Факт е, че мнозина си спомнят с носталгия за Живков и за онази епоха. И това е много тъжно. Но то стана възможно по две причини. Първо, дистанцията на времето и интуитивното обвързване на собствената им младост с онова време. И второ - престъпленията, кражбите и всеобхватното чувство за несправедливост, за които вина имат всички без изключение правителства след 1990 г.
А отварянето на досиетата на ДС и РУМНО се забавиха безкрайно и за съжаление се случиха при управлението на тройната коалиция. Защо се случиха именно тогава е друг, също интересен въпрос.
Мен обаче ме интересува защо не се случиха през 1997-2001 г.? Аз впрочем знам защо, но това знание не ме прави щастлив. А и последните (комични, меко казано) действия на дясната опозиция показват още едно тъжно нещо.
Може и не всички да сме маскари, както се опитват да ни убеждават комунистите, но очевидно всички сме политически некадърници. Може би само в ДПС са политически кадърни, но това ли трябва да ни е светлият пример за подражание?
Българските медии (с малки изключения) са били, са и ще бъдат политически и икономически зависими. Ако беше жив вестник "Демокрация", сигурно нямаше да отрази неутрално новината за честванията на комунистическия касапин. Но не аз затрих в. "Демокрация". За сведение: не го закри и Сакскобургготски, макар че стана по негово време. Всички знаем кой и защо затри този вестник. 
И още едно сведение, или по-точно, прогноза*. На 23 октомври ще има люта битка за 4-то място на президентските избори. Битка между СДС и "Атака". С повече шансове е последната. Ако десните запазят сегашното си политическо ръководство, през 2016 г. ще имат възможността да се бият зверски за 6-то място. Ако съм жив тогава, в тази битка аз няма да участвам. Чудя се даже дали да участвам в сегашната. Както казваше един от лидерите, вероятно ще го направя, но с отвращение.
* анкетите са правени в началото на септември. Следва продължение.

неделя, 20 ноември 2011 г.

Интервю на Иван Костов в Нова Българска телевизия-19.11.11г.

Иван Костов за Бюджет 2012

Иван Костов – председател на партия ДСБ – в интервю за „Седмицата” на Дарик радио

от Simeon Ivanov на 19 ноември 2011 г. в 21:03
Благодарности към Дарик радио и информационната агенция Фокус,че имаме възможност да прочетем интервюто на г-н Иван Костов.
Иван Костов за Бюджет 2012
19 ноември 2011 | 12:13 | Дарик радио, "Седмицата"
Иван Костов – председател на партия ДСБ – в интервю за „Седмицата” на Дарик радио
http://focus-news.net/?id=f19700
     Аз четох интервюто с голямо внимание и изпитвам уважение и респект от г-н Костов.Нека оплювачите му да се запрът за малко.Нека и те и другите,които не харесват Костов да прочетат казаното от него и да се замислят за нашето дереже днес и какво ще ни се случи утре.Нека съпартийците, почитателите,привържениците и последователите на Костов  да не ме анатемосват.Аз съм костовист и вярвам на Костов.
    Народе мой,положението вместо да се влошава,става по-безнадежно!
    И понеже аз съм един прост човек,но не и простак, правя няколко прости предложения,които знам,че няма да се приемат.Някои са горди от глупост,други от суета.Малко са тия,които се жертват за род и родина.А простите неща винаги са гениални.Аз не съм гении-прост съм си,като останалите милиони прости в моята страна,наивник съм,утопист съм даже./например, кламерът е проста работа,но е велико откритие,поне за мен/
     Ето простите предложения:
    1.Да не се провеждат предсрочни избори,защото ГЕРБ ще ги спечели пак.Може и БСП да ги спечели.Или и двете да сформират новото правителство от което родината ни няма нужда.
    2. Народът мой,мнозинството от него де,вЕрва и обича Бойко Борисов.Спор по това не може да има.Аз не го обичам и не му вярвам/това е друга бира/.Та ще е отговорност превелика Бойко Борисов да състави ново правителство от експерти,а такива има все още и да покани за вецепремиер Иван Костов.Само някои  министри от сегашното правителство са на ниво,но се умориха.
    3. Иван Костов е доказал,че знае и може да извади страната от перманентната криза.Призовавам го да приеме,ако трябва и да се откаже от лидерския си пост.Да приеме,че Бойко Борисов ще му е шеф,за да я бъде България-достоен член на НАТО и ЕС.      
    4. Аз в чудеса не вярвам,но може пък да станат.Та нека тогава оплювачите на Костов да замлъкнат завинаги и ДСБ да покаже,че е истинската консервативна дясна партия,която жертва своя лидер за спасението на България!
   Забележка: Ще публикуувам това пак през 2012,2013 и 2014 години,за да видим какво ще ни се случи през това време.

Посмейте се


събота, 19 ноември 2011 г.

Иван Костов за Бюджет 2012 19 ноември 2011 | 12:13 | Дарик радио, "Седмицата"

Иван Костов за Бюджет 2012
19 ноември 2011 | 12:13 | Дарик радио, "Седмицата"
Начало / Мнение
Иван Костов – председател на партия ДСБ – в интервю за „Седмицата” на Дарик радио

Водещ: ”Седмицата” продължава с Иван Костов – министър на финансите на България през 1991-1992 г., министър-председател в периода 1997-2001 г. Здравейте, г-н Костов.
Иван Костов: Здравейте.
Водещ: Това всъщност е вашият бюджет, нали, вашият модел на бюджет от 1997 г.? Вътре се сменят цифрите, но моделът е вашият или не сте съгласен?
Иван Костов: Не.
Водещ: Всички преписват бюджетите.
Иван Костов: Преписват, но това е лошо на епигоните, че се съобразяват с променените обстоятелства и действителност. И когато не се съобразяваш с променените обстоятелства, ставаш все по-неадекватен и все по-неадекватен. Управлението е реагиране на случващите се неща, които се променят непрекъснато. Не може с един и същ бюджет да се оправяш от 1998 г. насам. Не може, това е неразумно.
Водещ: Значи все пак сте съгласен, че бюджетът на Българя се преписва през всичките тези години?
Иван Костов: Да, част от него сериозно се преписва – да.
Водещ: Какво трябва да се промени, според вас, в модела, който сам сте създал?
Иван Костов: Тежки промени трябва да се направят в няколко сфери, защото трябва да се отрази големият демографският процес на свиване на населението. Това е основно, ако говорим най-общо. Населението намалява примерно за 10 години с половин милион. Освен това има емиграция. Т.е. то намалява ефективно още повече и в този смисъл, се пита дали тази публична сфера, цялата публична сфера с отделните сектори е адекватна към намаляващите се по брой хора. След това вътре в тази демографска структура има промяна на възрастовия състав. Стават все повече възрастните и все повече децата. Всичко това има мощно отражение върху публичните сектори на образованието, на здравеопазването, на МВР, всички служби, свързани със земеделие, с какво ли не, хигиенни и т.н. Защото просто хората стават много по-малко и нуждата да бъдат обслужвани, защото това се забрави в последните 10-12 години, че публичната сфера съществува заради хората, а не хората съществуват заради издържането от бюджета. Това са огромни промени и да не бъдат отразени ... Ще ви дам примери – все по-малко болни, все повече болници. Един лекар, за да бъде специалист в сектора, в който работи, трябва да лекува много хора, той трябва да има много практика. Голям лекар се става с голяма практика, без голяма практика не може да станеш никога голям лекар. А как ще станеш голям лекар, след като са пръснати в малки болници толкова много хора, които изнемогват? И между другото, при тях идват много малко пациенти. Как ще стане качествена медицинската помощ при тази структура? Естествено, че не може да стане. И се губи качеството на този сектор, на здравеопазването, непрекъснато, поради това, че той не се адаптира.
Водещ: Тоест, каква промяна трябва да се направи?
Иван Костов: Друг пример. Ние сме писали, давали сме, подписвали сме се с това правителство, давахме им програми, писахме им планове какво трябва да се направи. И аз ако се върна и започна да повтарям всичко това, може би няма да е съществено, защото същественото е, че не се разбира нуждата от реформа. Защото излезе министърът на образованието ...
Водещ: На здравеопазването.
Иван Костов: И на образованието, и на здравеопазването излязоха и те се оправдаваха с глобалната криза. Кризата е финансова за тези, които имат задължения. Те имат пари, защото те разполагат с парите на българския данъкоплатец. Те не са в криза. Те са господарите на кризисното време, защото са хората с парите. Разбирате ли ме? Кризата прави този, който има кеш на лични пари особено важен. Той диктува условията, той може да диктува цени, защото това е пазар на търсенето, не на предлагането. Т.е. който търси, той определя условията. И тези министри, които търсят на практика услугите, плащат заплати и прочее, те се оправдават със световна криза, което показва в каква степен не разбират каква роля имат те, каква е функцията, която имат.Ето примерно министърът на образованието не може да отговори на въпроса, защо толкова много висши учебни заведения има, след като освен промяната в демографското състояние и намаляващият брой млади хора, намалява още по-силно броят на младите хора, които завършват средно образование, примерно, поради промяна на етническия състави и т.н. И се получава така, че всички, завършили средно образование, имат места да завършат висше. Това е анормално. Никъде не става такова нещо.
Водещ: Тоест вие искате закриване?
Иван Костов: Не, не, аз искам реформи, аз искам оптимизиране, искам модернизиране, защото образованието не е заради 14-те учителя, а заради 8-те ученика, които отиват в защитеното училище, разбирате ли? Защото тези 8 деца, те се учат по взаимно учителната метода. Т.е. четвърти клас учи трети, трети учи втори, втори учи първи. 14 учители ги наглеждат. Всичките са в един клас – безумие. Това училище съществува заради 8-те деца, не заради сградата и не заради учителите, разбирате ли? Децата трябва да получат качествено образование, децата са важните, те са на върха на интереса на министъра. А той това разбира ли го, не го ли разбира, аз не знам. Но защитените училища, вместо 100, както успя да ги устрои, неправейки нищо тройната коалиция, станаха 103. Ето това е политика, която показва, че парите на данъкоплатеца се разхищават. За тези 8 деца решението е много просто. Едно бусче ги кара там, където има други деца, където първи глас ще са с първи, втори с втори, трети с трети, нали разбирате колко е проста логиката? А това училище си намира друго предназначение. Може да бъде преустроени, просто идеи има.
Водещ: От това, което казахте за демографския проблем, излиза, че ще подкрепите предложенията за пенсионна промяна още от следващата година. Не виждате ли в тези предложения някакъв опит да се отговори точно на демографския проблем?
Иван Костов: Там има катастрофа на това, което те нарекоха реформа. И не може да се подкрепи нищо без да се договорим какво се е случило и защо се случи това нещо. Ние имахме три много сериозни възражения срещу това, което миналата година се рекламираше като реформа. Реформата, самата дума в момента се обезпредмети, тя няма същото съдържание, каквото имаше преди 10 години. Сега реформа се нарича всякакъв напън нещо да се направи, но напъни не се подкрепят.
Водещ: Е, какво да се направи, ако не да се вдигне от догодина пенсионната възраст, какво да се направи?
Иван Костов: Няма такива елементарни решения. Ето, по медиите вървят дебати, има толкова идеи, предложения, трябва да се седне пакет, комплекс от действия трябва да се направят. Не е само вдигане на възрастта. Възрастта трябва да се вдигне, когато останалият комплекс от мерки се види, че не може да даде очаквания резултат. Разбирате ли? Тогава част се вдига. Защото синдикатите имат много силен аргумент. Това поколение веднъж му вдигнаха възрастта с 5 години, след това на жените с 3, на мъжете, и след това още веднъж да им се вдига, идва им твърде много. Те са прави в този смисъл да казват, че не може едно поколение да изнесе цялата тежест на пенсионната реформа. И аз чувам либералните икономисти от другата страна как се нахвърлят върху синдикатите с техните очевидно не дали ефект мерки. Кажете ми какво от това, което либералните икономисти предлагаха и беше внедрено по време на управлението на либералната така да се каже коалиция на Симеон Сакскобургготски, нали така се наричаха, и ДПС и след това социално либералната, коя от мерките даде ефект? Коя? Дали борсата, която се създаде и която се напълни с акционерни дружества със специална инвестиционна цел. Станаха перачници и като станаха перачници ги затвориха без да ги почистят в това окаяно състояние, в което е в момента Софикс на 322 пункта, представяте ли, в какво жалко състояние е българската борса? Дали плоският данък, какво даде като ефект на българската икономика? Къде са чуждестранните инвестиции?
Водещ: Тоест вие сте против плоския данък?
Иван Костов: Не, не, аз питам какво даде.
Водещ: Но нали беше дясно предложение.
Иван Костов: Това не е дясно предложени, моля ви се. Това е либерално предложение. Това е предложение да се изперат пари. И в момента не го атакувам с оглед да предложа друго, а аз питам – какъв е ефектът. И вижте какъв е окончателният извод – ние продаваме евтино територия без сигурност на инвеститорите. Какъвто и евтин данък да сложим там и от 10 на 8 да го намалим, каквото да им предлагаме то ще е по-евтино и по-нежелано от ниската цена, която даваме. Защо инвеститорите ходят в страни, където и данъците са съвсем други, има и високи, насочващи и подкрепящи бизнеса, защо? Защото има изключително високо качество на средата, която се предлага. Предлага се бизнес среда, предлагат се публични услуги, предлага се адекватна система на публична сфера към обществото. Предлага се сигурност. Къде е сигурността в България, след като едно дело във ВАС може да бъде спечелено с едно телефонно обаждане? Къде е сигурността, когато наритват чуждестранните инвеститори във ВКС при търговски дела? Как може да дойде тука, като вижда какво е безчинстването? И накрая – всички виждат, нека да не си правим илюзии, че това правителство управлява изцяло в интерес на олигархията, изцяло в интерес на олигархията. Кой чуждестранен инвеститор ще отиде в олигархична икономика, а не в конкурентна? Защо да ходи в олигархична? За да плаща по-скъп дизел, отколкото го плаща в собствената си страна ли? Защо да го направи? Или пък да купува лекарства двойно по-високи, защото тука има монополисти и картелиране на пазара и доят бюджета? Как може такова нещо. Кой е луд да го направи това нещо, ако е чуждестранен инвеститор. Те са прогонени от останалата цялостна политика и не могат да бъдат върнати с такива мерки. Трябва да бъдат върнати с истинска промяна, с истински решения на най-болните въпроси на страната.
Водещ: Сега, приходите на България догодина. По данъците вие изразихте съмнение, че България трябва да продължава тази данъчна политика с плоския данък. Аз дадох за пример Марио Монти, новият италиански премиер, той първото, което каза е – ще вдигна данъците на богатите. Това трябва ли да стане в България?
Иван Костов: Да. Това нещо е абсолютно закъсняло. Дебат не може да се проведе сега. Той трябваше да се проведе предварително. Данъците на богатите ако се вдигнат, в смисъл всички данъци и осигурителни вноски, това обаче означава и пълна промяна в пенсионната система. Защото не можете да накарате човек да се осигурява върху 3 хил. лв. заплата и да получава 700 лв. пенсия. Нали разбирате защо, то е очевадно? Защото той ще се запита, а къде са ми другите пари, на които съм се осигурявал, аз съм се осигурявал на 2-3 или 4 хил. , а къде ми е пенсията, вие ми давате 350 евро пенсия, няма такъв мач никъде в Европа, никъде в света. Разбирате ли, те са свързани нещата. При нас обаче има таван на максималните пенсии, има и таван на максималните осигурителни вноски. Понеже говорите за пенсиите, навлизат в тази тема – този въпрос е нерешим по този начин. Или след това – минималните преговори, задължителните минимални прагове за облагане. Миналата година ги вдигнаха. Ние казвахме – няма да има ефект, няма да се съберат парите. Ами не се събраха парите. Видяха, че не се събраха, видяха, че намаляха като брой самоосигуряващите се лица, видяха, че изчезнаха от полезрението на НОИ маса пари, сега отново вдигат осигурителните прагове с близо 6% и намаляват, този път са вече мъдри, намаляват приходите, които очакват от тях. Т.е. казват – да, да, така е, ще изтекат още хора в сивата икономика. Разбирате ли колко се обърква? Всичко става една абсолютна каша без решение.
Водещ: През данъците за следващата година няма решение, през инвестициите, според вас, в тази среда няма решение. Европейските пари, това, което разбрах от г-н Горанов, е, че част от сметката е България да задели все пак по-голяма сума за съфинансиране.
Иван Костов: Е, да, то иначе те не могат да влязат.
Водещ: Той всъщност каза – ние искаме да дадем шанс да влязат.
Иван Костов: Това е една хубава приказка. Дано.
Водещ: Те много бяха критикувани, защо залагат такъв голям приход от европейски фондове.
Иван Костов: Да, огромен е. Скокът е огромен.
Водещ: Но пък има и логика в това, което той обяснява, че ако пък не го заложим, а наистина българският бизнес се окаже активен, няма да могат да влязат тези пари. Другата възможност са заеми. Трябва ли да вземе България догодина?
Иван Костов: Разбира се и то преди да излязат огромните пари за рефинансиране, защото Италия ще се появи догодина с 370 млрд. дълг, главница, която трябва да рефинансира. И ако ние се появим тогава в „окото на тайфуна”, нали си представяте колко ще платим за една емисия, за нашите мънички 1 млрд., които ни трябват, за да погасим еврооблигацията.
Водещ: Нашето държание, до колкото разбирам, ще бъде – ние пари ще имаме, защото сме си събрали там, обаче хайде, добре, ще вземем, щом искате, ще заменим дълга с нова. За да не ни вдигат много, защото ако отидеш и кажеш – закъсал съм много – те ще ни кажат – о ...
Иван Костов: Но те всички знаят, че сме закъсали и че трябва да излезем.
Водещ: Ама ние се правим, че не сме, така ли?
Иван Костов: Вижте, всички инвеститори дебнат българското правителство в момента. Дебнат, смисъл чакат го да стъпи върху терена на истинската емисия, защото знаят, че зад него няма централна банка, която да му напечата пари, знаят, че сме във валутен борд, т.е. знаят, че нямаме никаква маневреност. Знаят, че фискалният резерв е на прага на изтощаването, защото вътре са останали сребърния фонд, парите за извеждане на централите на АЕЦ „Козлодуй” за централите и ги чакат да излязат.
Водещ: Какво да направи България?
Иван Костов: Трябва да излезе преди, трябва да излезе веднага.
Водещ: Да изпреварим Италия?
Иван Костов: Не само Италия, там са Испания, кой ли не. Ако погледнете какво е влошаването на условията за тези страни, които се откъсват в Еврозоната от водещите, вие ще видите драматична разлика вече между Германия, Финландия, Холандия, Австрия и останалите. Даже Франция вече започва да отива към страните, които трябва да плащат много по-скъпо за своя дълг. Защо не могат да платят скъпо за своя дълг? Защо Италия не може тези 370 млрд. да ги рефинансира на 7%? Защото лихвените разходи в бюджета ще станат огромни и ще изместят не лихвени разходи, не лихвените разходи са тези, които създават живота в публичния сектор, лихвените отиват по банките.
Водещ: Т.е. вашият съвет е България бързо да взима заем?
Иван Костов: Много бързо, но не виждам от кой ще го вземе.
Водещ: Понеже следващият събеседник е Милен Велчев. В какво се състои упрекът ви към замяната дълга?
Иван Костов: Не, не, няма да се връщам.
Водещ: Защото това, което вие съветвате, не е ли също да смениш един дълг с друг? Т.е. на пръв поглед външната опаковка е същата, че правилното икономическо поведение е, ако имаш да връщаш пари, бързо да се договориш.
Иван Костов: Само че тогава тактиката да бъде изкупуван български дълг на много ниски цени в рамките на 73-75 цента за долар, беше успешната тактика за намаляване на дълга. Дългът беше заменен на много по-висока сума. Т.е. върху интересите на България беше нанесен тежък удар. Първо се капитализираха брейди облигациите и след това на най-високите нива бяха купени. И всъщност беше платено много повече. Сега вече последният останал аргумент, който аз чувам, е, че така сме си платили за повишения рейтинг. Аз пак да питам сега. Добре, ние сме с повишен рейтинг, къде са чуждестранните инвестиции, къде е куражът на българското правителство да излезе на пазара и да изтегли необходимите му оперативна резерви? Защото той трябва да има оперативен фискален резерв момента. Не само да погаси еврооблигациите в началото на последващата година, а ако се сбъдне предупреждението на рейтинговата агенция „Фич” за финансова паника, да отиде срещу паниката, да я блокира бързо. Т.е. много реални буфери трябваше да има в бюджета. Ако ще идват много тежки времена, а те ще бъдат тежки за правителства, за банки, за пенсионни фондове, за застрахователни институции. Разбирате ли, няма да са много тежки за селскостопански производители, за индустриалци и т.н., защото кризата се развива преди всичко във финансовия сектор. И ако идват такива тежки времена, значи трябва да имаш финансови възможности да отреагираш. Ние в момента нямаме финансови възможности да отреагираме. Имаме правителство, което го е страх да се появи на пазара и да каже – искам 1 млрд., защото ще чуе сигурно лихви, които в момента искат от Италия и от Испания. Няма как да чуят по-малко.
Водещ: Накрая разходите. Кой от недоволните, според вас, е прав и трябва правителството задължително да удовлетвори исканията му – земеделци, спешна помощ, железничари, учени, студенти?
Иван Костов: Аз не разсъждавам така върху тези неща. Никога не съм се готвил да отговоря на въпрос – кой от недоволните трябва да бъде удовлетворен. Взимам пример, за да го обясня това. Земеделските производители в предходната година реализираха гигантски печалби от покачената цена и от обстоятелството, че Русия не излезе на пазара предвид тежката година на своето зърнопроизводство, направиха огромни печалби. Земеделието не се прави всяка година с огромни печалби до степен да можеш да обновиш всичките си трактори, комбайни, да купиш джипове и т.н. и да ти останат пак толкова много пари. Това не е земеделие. Това се случва, това е хубава година. Но вие спомняте в Библията за 7-те тлъсти и 7-те кльощави крави, които сънувал фараон и как Моисей му обяснил – има добри години, има и недостатъчно добри. Но именно мъдростта на управлението, което Моисей е демонстрирал, помага да се преминава през тези неща. Къде е мъдростта на управлението, което на тлъстата крава й се слагат още толкова в яслата, за да няма в следващата година, когато, между другото, годината е съвсем нормална сега. И аз наистина не мога да разбера, защо тези, преди всичко страшно, те имат наистина тръстова структура българските зърнопроизводители. Това са гигантски латифунди. За да си ги представите, за кой изнемощял става въпрос, трябва да му се дадат пари. Най-голямата е 1,2 млн. дка, най-голямата структура там от зърнопроизводство. 30-40 хил. това е нормална латифундия. Знаете ли какво значи латифундия? Латифундия няма нищо общо с конкурентно стопанство. Те понеже по веригата държат мелниците и държат хлебопроизводството, те могат да диктуват цена, каквато си искат на хляба и са го направили. И от миналата година ни накараха, България, зърнопроизводител да плащаме цена, която е като в Европа.
Водещ: Т.е. правителството трябва да е твърдо със зърнопроизводителите, да не отстъпва на техните искания?
Иван Костов: Аз в момента само анализирам.
Водещ: Въпросът е ще разчитат ли на политическа подкрепа, защото това би окрилило една твърдост на министър-председателя, на министъра на земеделието, когато знаят, че тяхната братска партия от ЕНП ги подкрепя.
Иван Костов: Ние отказахме да подкрепим бюджета на първо четене, заради всички тези неща, които той съдържа, заради липсата на противодействие, буфери срещу рисковете, заради липсата на реформи, заради тези банкрутирали министри. Вие ме питате реформа на пенсионната система. Ами той е банкрутирал отвсякъде министъра. Той е пробвал всичко. Не могат синдикатите очевидно да направят реформа в пенсионната система. Трябва да дойдат хора, които все пак гледат общия интерес, а не синдикален някакъв интерес и да направят реформата. Поради всички тези причини, че няма отговори на тези въпроси, че на един полицай на улицата седи един в канцеларията, заради всичко това не може да бъде подкрепен този бюджет, защото и не може сега на второ четене, вие ще ме питате, ще гласувате ли определени суми. Те не се гласуват по този начин, членуват се сумарно чл.1 приходи, чл.2 разходи. Там ще има против приходи, против разходи и т.н.
Водещ: Благодаря ви. Иван Костов – гост на „Седмицата” на Дарик.

петък, 18 ноември 2011 г.

ГОРСКО ПРАВОРАЗДАВАНЕ - Атанас Ганчев

Из "ПАРАД НА МУТИРАЩИ МУТАНТИ"
от Атанас Ганчев на 18 ноември 2011 г. в 19:41

ГОРСКО ПРАВОРАЗДАВАНЕ

На Друмка и Боян Биневи

"Откраднал милион, не го лови закон, откраднал кокошка - няма прошка"/ Радой Ралин/

Зет ми,душа човек, затова си го наричам просто батко,защото съдбата не ме дари с брат, ме посреща в малкото задно дворче на жилищната кооперация:

- Добре дошъл,сядай до мене,че кака ти ни чака в Къщата!

И запрашваме към Шараните,малка балканджийска махала,само на дванадесет километра от града, по посока на Дряновския манастир.Свиваме вляво от централния път и по една тясна калдъръмена улица,пазеща аромата на някогашния естествен български духовен мир,стигаме до дома..Боби, слиза, оставя отворена врата на леката кола,защото след малко трябва да се връща обратно,за следобедната тренировка с възпитаниците си, отваря високата дървена порта, и вълчакът Караман скача върху ми, радостно ближейки лицето. А дакелът Ема се провира под мрежата на вътрешната ограда и весело се вре под краката ми. Кака ни вижда, оставя зеленчуците и бурканите и ни подвиква:

А вие вече дойдохте! Насе,добре дошъл, как мина пътуването!

- Добре, сестричке,безпроблемно, всичко е окей!

Батко ни оставя,а сестра ми,спира за момент с домашната фабрика и ме подканя да пия една малка сливова ракия,също домашно производство,тъкмо да опитам с нея, дали са станали тазгодишните краставици. Послушвам я, примлясвам си доволничко и я питам, дали има нужда от помощ. Вместо това, тя ме подканя да отида да си почина малко горе на терасата, а и да си подремна следобедно, та довечера да си кажем приказката.Добрата ми сестричка, как умее да чете мисли, да влиза в положение, просто чудесен психолог. След неприятностите, които имах около отпускането на пенсията ми ,предшествани и от насилствено прогонване от работа, наистина имах нужда от чист въздух и спокойствие.И колко му е, докато се опъна върху възглавката на плетения стол и сънят ме унесъл. Събужда ме гласът на кака, а в скута ми, Ема доволно си похърква. Вечеряме,аз й разказвам за последните си патила, тя ми разказва последните новини около младите, вземаме решение да отидем на село, за да уредим рентата около наследствените си земи и неусетно идва времето за сън. Отивам до моята стая, където кака предвидливо е застлала леглото, прибрала книгата, която оставих на масичката на терасата,като я поставила върху нощното шкафче.Ема ме съпровожда, а след това изчезва по своите си кучешки работи...Спал съм като къпан, просто не помня откога да е било да легна в десет вечерта и да заспя ,без някаква тревожна мисъл да не измъчва съзнанието ми, да като новородено,не само защото на моята възраст някак си трудно върви туй нещо съня. Сутринта,малко след пет и половина,бе се разведелило вън, Ема си отворила вратата и скача върху ми:

- Ставай, приятелю, тук не се спи до късно, а и ти не си дошъл да хайлазуваш, а да отмориш и да напишеш нещо.

Вслушвам се в съвета й, тъкмо преди месец бях наченал един памфлет от моята поредица, но нещо ми секна Музата, та го изоставипа на средата път. Излизам на терасата.Прохлада,свежест,ароматен полъх. И вдъхновението идва само......

Голямата криза, що била обхванала Арканзаската Прерия, не подминала ни Апенините,ни Тирол,ни Алпите, а през Карпатите достигнала и родния Балкан.Не че не знаели що е туй глад и мизерия,щото нашенските животни от доста време живеели в условия на перманентна такава, но настъпили страшен недоимък и гладория до шия. Па и годината била една такава, пролетна кишава, лятото -незапомнена киша.Та точно тогава кобилката дарила своя верен другар във впряга с жребче. Но в коньовия сайвант не се намирал наръч сено, па камо ли торба зоб. Нуждата го принедила да открадне две торби зоб от плевнята на съседа си Марко Папийонков, дето го раздавал нещо като местен велможа, а сайванта му пръщял и от зоб и от сухо сенце. Но видели го бдителни магарета, с високо чувство за горска отговорност, изпяли го на сайбията и на другата сутринт осъдили нашия герой на шест месеца ефективен затвор, но тъй като местната пандела била препълнена и тъй като това било първи случай на Коня, а не рецидив, го пуснали под гаранция срещу десет торби зоб. С много зор събрал нашия герой гаранция, затъвайки до опашка с дългове....Но не щеш ли, след седмица, рилският вълк удушил десет мулета, щото бил чул по телевизия "Мура 7",че зимата щяла да бъде много люта. Хванали хищния звяр и го осъдили на 14 дена горски полезен труд, като го напрали началник на другите хайванчета, що изтърпявали същото наказание. Не се стърпял Конят и отишъл при Карпатския Вълк, дето командорел нашенския си Орман :

-Как става тъй,аз за две торби зоб, шест месеца в какамангата, а братовчед Ви за десет погубени живота, началник на трудово поправителната бригада?- гневял се Бейгъра.

- Не си чел, Закона, драги ми Коньо! На ти НПК-то, чети и като ми го върнеш ще разбереш!

Върнал се в домашния яхър нашият герой, чел глава по глава, член по член, не пропускал и и алинеите и запетайките, но за неговото провинение било отредено горско порицание и евентуална месечна пробация, а за деянието на малкия вълк, сиджим през врата или доживотна академия. Посъветвал се и с Катъра, дето минавал за най-добрия адвокатин в корията,па и той потвърдил конските заключения.Отишло отново клетото животинче при горското началство и тъй рекло,член еди кой си е за мене,а по член еди кой ,малкият вълк отдавна да е при прадядовците си, в животинската преизподня.

-Не си чел внимателно Закона , драги ми Гривчо!

И положил дясната си вълча лапа върху титулната страница:

- Какво пише тук, ЗА КОН, да виждаш нещо ЗА ВЪЛК? Хайде сега, дигай копитата и благодари че отърва гривата, ама другия път ще ти подпаля опашката, тъй че и боб ще проядеш!

И волю неволю напуснал Конят вълчия конак.

25.07.2011 год. Седем часа утринта.

Махала Шараните, Габровско Севлиевски Балкан, Дом за отдих и туризъм "Парневи".

четвъртък, 17 ноември 2011 г.

Сега пък зеленчук от тоя боклук

Колажът е от Владо Дойчинов,текстът от Ивелин Вичев.
Т

"Никаква отсрочка"- в."Работническо дело" 30.11.1989г. от Иван Костов

"Никаква отсрочка"- в."Работническо дело" 30.11.1989г.
от Ivan Kostov на 17 ноември 2011 г. в 10:59

Публикувам статията си „Никаква отсрочка” от в.”Работническо дело”, която повече от двадесет години е повод за некомпетентни и злонамерени коментари от хора, които или не са я чели, или нямат капацитета да я разберат.

Гордея се с написаното на 30.11.1989г. и днес заставам уверено зад всяко изречение в нея. Изключение прави последният абзац, който добавих по настояване на редактора, за да бъде публикувана статията.

Всеки заинтересован може да я прочете и сам да оцени стойността й и мотивите ми да я напиша:

Непосредствен подтик да поискам думата е "кръглата маса": "Състояние и проблеми на българската икономика", излъчена по Българската телевизия в петък, 24.IX., вечерта. Участващите в нея видни български икономисти се обединиха около становището, че на страната е нужна стабилизационна програма. Стабилизационна програма или радикални реформи? Това е въпросът, който сега концентрира в себе си непосредствените и дългосрочните интереси на нацията. Искането за стабилизационна програма е продиктувано от кризисното положение на икономиката. Колебливите, некомпетентни и половинчати опити за реформи създадоха допълнителни трудности и противоречия, защото разстроиха редица стандартни механизми на икономическата система, без да ги заместят с нови, по-ефективни. Затова стабилизационната програма може би ще даде временни облекчения и частични подобрения на положението. Те ще се дължат на връщане към рутинните средства за управление и старите, изпитани икономически структури, т.е. тя не може да бъде нищо друго освен икономическа реанимация на катастрофиралата командно-административна система.

За една-две години ще бъде отложено решаването на историческите проблеми на българското преустройство. Такова решение разчита да отстрани грешките на бившето ръководство на страната, но по никакъв начин не засяга икономическите, политическите и идеологическите устои на познатия ни социализъм. Наистина, ако сегашната криза се дължи на пропуски и слабости в управлението, както се твърди, стабилизационната програма ще бъде в руслото на желаните от всички реформи. Това ще бъде така само ако кризата наистина се дължи на неправилни решения. Такава постановка решително се отхвърля във всички реформиращи се европейски социалистически страни. Радикалната политическа и икономическа мисъл вижда причините за общото за всички кризисно положение не в грешки на отделни политически дейци, а в създадените след войната стопански структури и тяхната система за управление. Причините са в системата на днешния социализъм. Когато, за кой ли пореден път, се искат от нас доверие и търпение, то е не за да се започне дълбока промяна на съществуващата икономическа система, а за нейната реставрация, за основен ремонт. Защото самата постановка за болното общество и компетентните, номенклатурни лекари, определянето "от горе" на концепция за всяко производствено звено, новите опити за освобождаване на "излишната работна сила", строгата дисциплина за съсредоточаване на валутните средства и накрая обещанията за "реформа" със силите на управленския апарат, фирмите и „дори" трудовите колективи не означава нищо друго освен опит за вдъхване "второ дихание" на досегашната система.

Нека допуснем, че стабилизационната програма е дала възможно най-добър ефект, като е постигнала икономическото положение на Чехословакия – стабилно жизнено равнище, слаба инфлация, богат пазар и ограничен дефицит. Ще означава ли това, че ще бъдат удовлетворени националните икономически и политически искания. Очевидно няма да означава. Вместо 50, на улиците ще има 250 хиляди протестиращи граждани, защото те протестират срещу системата. Не желаят повече този команден ред, тъй като си дават интуитивно сметка какви са неговите неизправими недъзи. Официалната доктрина продължава упорито да отказва признаването на органическите пороци на системата, а те са:

Неспособност да създаде ефективна организация на труда. Трудовата мотивация се разпада, защото не се поддържа от нормални стопански механизми, а от командно-силови средства. Излишните работници, служители, научни сътрудници, артисти и пр., растежът на "не заработени пари" при едновременното спадане на интензивността, разлагането на трудовата и технологичната дисциплина са само последица от разрушените стимули за труд. И най-добре отремонтираният административен механизъм не е в състояние да го възстанови, да създаде конкуренция за всяко работно място, здраво съперничество и принуда там, където не достигат навиците, желанието и опитът. Дълбоките разстройства на трудовите отношения, с които апаратът се бори от времето на своето съществуване, са недвусмислено доказателство, че познатият ни строй няма ефективно решение на най-същностния проблем за всяка икономика. Хората престават да се трудят.

И ако демократичните преобразувания отстранят политическата и идеологическата патерица, която задържа административната организация на труда от пълно разрушаване, то стабилизационната програма ще влезе в пълно несъответствие с духа на обществените реформи. Неспособност да задържи лавината на дефицита и инфлацията. Инфлацията бе призната за проблем №1, но не е дадена точна представа за противоречията й. Всъщност през 80-те години бяха преминати допустимите граници на дефицита и инфлацията и те доведоха производството до криза. От 1985 г. тази криза се задълбочава. Налице е свиване на обема на производството и спадане на реалните доходи на народа. Стабилизационната програма ще се опита да спре тази криза с познатите ни средства, но нали точно те доведоха до сегашното положение. Те задължително усилват инфлацията и дефицита и прегряват отдавна нагрятата икономика. Това е все едно да правите движения на катерещ се алпинист, при положение че вече падате от скалата. Следователно искат да се съгласим с познатата терапия, чиито противопоказания са по-нататъшно разрушаване на икономическите основи на обществото.

Неспособност да премине в слединдустриалния стадий. Административната система е показвала досега, че познава само един път за разрешаване на проблемите – този на екстензивния индустриален растеж. С разпалената подкрепа на почти всички участници в петъчния разговор нашето народно стопанство отдавна е преминало всякакви разумни граници на индустриализация – делът на промишлеността у нас е два пъти по-висок от този в развитите капиталистически страни; надминаваме с 10–12 пункта дела на промишлеността във Великобритания от времето на нейната най-висока индустриализация. Тези порочни стопански структури не са случайни.

Създадени са, за да поддържат опората на административната система. Крупната администрация е закономерно следствие от свръхиндустриализираната икономика, а не причина за нейната криза. Системата има своя логика на функциониране. Премахването или репресирането на администрацията ще разгроми устоите на производствената организация, без да ги замести с други. Наистина опитът да се рационализира икономическата структура ще срещне остра съпротива. Но стабилизационната програма само ще усили още повече "структурните напрежения" и следователно не е в направлението на радикалната реформа.

Неспособност да развива научно-техническия прогрес. И освен на свръхиндустриализираната структура тази неспособност се дължи на редица защитни механизми, които гарантират господството на апарата. Това са: първо, отстраняването на научно-техническата интелигенция от управлението на производството, от отговорността да усъвършенства технологията и качеството на продукцията. В рамките на крупната държавна индустриална фирма никога не се генерира отвътре научно-технически прогрес. Той се създава в бюрократизирани научни институти и се налага силово. Така са постигнати едновременно три цели: отнета е стопанската сила на интелигенцията, създадено е противоречие и дори несъвместимост между нея и производствения персонал, тя е поставена под институтски контрол; второ, не се допуска разгръщането на т. нар. не социалистически стопански форми – частна инициатива, кооперативи, акционерни общества, класически фирми. Многобройните забрани, крепящи устойчивостта на системата, са насочени по същество срещу личното творчество, предприемчивостта и стопанската активност на хората. Но научно-техническият прогрес е дело на човешкия фактор, на човешките качества, т. е. точно на това, което с всички сили у нас се неутрализира. Колективизмът на индустриалната армия и духът на принудително единство, с които сме пронизани, никога няма да бъдат почва за развитие на нужните ни човешки качества. Ние сме трагично различни от това, което трябва да сме, и сега ни казват, че трябва да си останем такива.

Неспособност за вграждане в световното стопанство. Отправените в ефира предупреждения какво не трябва да правим за отварянето ни към световния пазар, консервативната, затваряща страната външна стратегия, отказът да се атакува синдромът на държавния външен монопол и неговия механизъм, призивите за строга дисциплина в името на запазване репутацията на добър длъжник са израз на господстващата досега външноикономическа доктрина. Вярно е, че причините за дълга не са единствено в разхищенията, но те не са и в грешките, както се опитват да ни убеждават. Световното стопанство изхвърля с нарастваща центробежна сила нашата и подобните й икономики. Причината е, че има генетична несъвместимост между административните им структури и световния пазар. Опитът да се имплантират в неговото тяло винаги ще завършват неуспешно. През последните 12 години непрекъснато проявяваме неспособност да се приспособим към световния пазар – не сме в състояние да подобрим условията на търговията си, губим непрекъснато позиции в световния експорт, лавинообразно натрупваме дълг в конвертируема валута. Наистина световният пазар е най-дефицитен “ресурс” за слабия производител, но той е и сфера на неограничени възможности за добрия. Административната система е доказала, че не може да направи нужния пробив. Сега трябва да разчита на таланта, подготовката и амбициите на професионалистите. Само те могат да пробият на световния пазар, както “Булгариен винтерс къмпани”. Трябва да им се даде възможност да го правят.

Неспособност за качество. Без нормализация на паричната сфера, без "пазар на потребителя", какъвто административната система никога няма да бъде в състояние да създаде, не може да бъде решен проблемът с качеството. Няма да има икономически стимули за непрестанното му повишаване. Но без това никой от посочените по-горе проблеми не може да бъде решен. Ниското и влошаващото се качество е щемпелът, който времето постави на системата и я изправи пред неизбежна развръзка – нормализацията на пазара и паричната сфера неминуемо ще ограничат, а впоследствие ще разрушат съществуващите икономически структури.

И така от нас се иска отсрочка, за да се задържи разпадането на командния социализъм в името на временно вероятно подобряване на потреблението на населението, но с цената на това да се върви в противната, а не в нужната на реформите посока. Ще си послужа с жестока аналогия. Пред нас е раждане, носещо смърт. Трябва да избираме дали да спасим детето и да жертваме родилката, или да загубим детето, а след него в недалечно бъдеще и родилката. Изборът е съдбоносен. Отглеждането на новото крие много рискове и ще убие нещо във всеки от нас. Много човешко е да се стремим да запазим познатото, да задържим статуквото, без да вдигаме поглед към бъдещето, защото знаем, че там ще видим как то загива. Трябва да се решим.

Ако не се решим сега, след една-две години политическият кредит от народа ще бъде безвъзвратно похарчен. В името на какво? В името на отлагане на решението. Никой няма да ни гласува доверие, когато катаклизмът ни принуди да се съгласим с това решение. А за сегашния труден, съдбоносен с избор се иска доверието на народа. Той го дава днес, но няма да го даде утре. Никога няма да сме в такава ситуация, която ще ни позволи без болка и драматизъм да се решим на радикални реформи. Следователно въпросът е да се решим веднага. Има неща, които стоят над всяка партийна платформа, над всякакви класови и групови интереси. Това са стремежите и ценностите на нацията. Контролът върху националното богатство, суверенитетът върху земята и ресурсите, правото на бъдещите поколения за избор, с които, както видяхме, започнаха престъпно да търгуват в името на временно запазване на политическата власт, трябва да останат за народа. В днешния бурен и бързо променящ се свят ни заплашва загуба на икономическия суверенитет. Запазването му изисква да се вземе смело решение в полза на реформите. Противното ще означава още по-пълно изтощаване на стопанския потенциал на страната, а след това проникване на чужди фирми и монополи, които ще ни лишат от собствените ни ресурси. В това отношение не трябва да има никакви "илюзии". Никой няма да дойде, за да ни помогне.

Ще дойдат, за да правят тук своя бизнес. Националното достойнство изисква да не се чака и предизвиква такъв развой на нещата. Не е в българския характер да се втурнем с отворени обятия и увиснем на шията на чужденеца. Може би има хора, които не биха имали нищо против "щастливото посрещане", но това е само защото не си дават сметка за последиците. Опитът на развиващите се страни показа на мнозина измежду нас какво следва след първоначалната еуфория. Щом икономистите сме доктори на обществото, трябва да бъдем честни пред хората. Радикалната реформа ще породи остри затруднения, ще влоши социалната гарантираност, ще наложи временна загуба на работното място и чести преквалификации, безработица за тези, които не са в състояние да отговорят на новите изисквания, ще иска от нас отказ от досегашното "равенство", изключение от което беше само номенклатурата, и приемане на имуществена диференциация като цена за развитието. За няколко години ще спадне жизненото равнище на всички. Равновесните цени ще премахнат дефицита, но ще засилят инфлацията, ще напълнят пазара, но много от стоките ще станат отново недостъпни. Ще трябва да се научим да ходим самостоятелно, да се грижим сами за жизнения си стандарт, да престанем да чакаме да решават всичко вместо нас "от горе".

В преходния период обществото ще се стреми да гарантира справедливост като равни възможности за образование, здравеопазване и минимален жизнен стандарт. След смелата операция единственото сигурно нещо ще бъде разгромът на командната система, а това какво ще създадем, ще зависи единствено от нас самите. В този момент исторически дълг на партията е да стартира без повече колебание едновременно с политическите и радикалните икономически реформи и така да даде шанс на бъдещето. В него тя вече ще съперничи на равна нога с формиращите се обществени и политически структури, но ще има това решаващо преимущество, че запазва ясен поглед за социалната перспектива от позициите на смела, радикална и подкрепяна от народа икономическа платформа. В противен случай ще плати докрай дадените в миналото кредити.