21 Октомври 2011
Даниела Горчева, списание Диалог, Холандия
„Който е русофил, той обича България”.
За да твърдиш, че „който е русофил, той обича България” има само две възможности.
Или си политически невежа и пълен двойкаджия по история на България, или си престъпен циник. Горе-долу със същата цинична откровеност може да твърдиш: „Който е педофил, той обича децата”.
Но кой мислите, че е автор на тази поразяваща с мъдростта си сентенция за любовта към България, която се доказвала не с друго, а ... с русофилство?
Някой бивш квартален ОФ отговорник, всеизвестен доносник, пропил се от мъка след смъртта на любимия Сталин?
Някой селски милиционер от 50-те години на миналия век, едва изкласил трето отделение и прочел за целия си живот – при това с мъчително сричане, единствено десетината задължителни политпросветни брошурки, писани под диктовката на Кремъл?
Нищо подобно. Това го заявява не кой да е, а кандидат за президент на България.
И по-точно: Ивайло Калфин – кандидат - президентът на преименувалата се на социалистическа Българска комунистическа партия.
И нека никой да не се заблуждава към коя Русия е отправено „филството” на преименувалите се на социалисти нашенски комунисти.
Това не е любов към Русия на несломимия дух и стремеж към свобода, към Русия на Владимир Буковски, на Андрей Сахаров, на Елена Бонер, към Русия на убитите заради отстояването на истината Анна Политковска, Юрий Шчекочихин, Сергей Юшенков и Александър Литвиненко.
Напротив.
Това е перверзната любов към Русия на деспотизма, към Русия на твърдата ръка, към Русия на батюшката – господар бил той цар, пролетарски вожд или обикновен кагебист.
Това е извратената любов към тази Русия (съветска или не), която многократно прави опити да унищожи България като последния път почти успява.
Имаше един български президент преди два мандата или във време оно между 1997- 2001 г., който бе заявил, че обича Русия, но повече обича България.
Забравете това.
От 2002 година е на мода президентът на България да обича Русия прежде всего.
Вместо тържества послучай независимостта на България – година на Русия в България
През 2008 година, когато се навършваха 100 години от обявяването на независимостта на България, сегашният БСП(к) президент Георги Първанов, когото подчинените на КГБ български комунистически служби сдобили с тайното име Гоце, обяви 2008 за... година на Русия в България.
Затова през 2008 година в България вместо скромни тържества послучай националната ни независимост, бяха организирани пищни тържества в чест на внука на Сталиновия готвач, подполковникът от КГБ Путин, който по традиция бе посрещнат с поклони и фанфари от своите васали.
Голям член/шлем
Обзет от обичайния за българските комунисти (или както там се наричат в дадения исторически момент) порив на коленопреклонно вълнение пред кремълския властелин, президентът Първанов така се превъзбуди, че не само превиши пълномощията си на президент и с това погази Конституцията на България, но и заяви:
„Позволете да използвам неспецифична терминология и да кажа, че подписването на всички тези договорености осигури на нашата страна голям член.”
Което притеснило дори руския кореспондент, който първоначално помислил, че президентът на България е попрекалил с вълненията и чак после му станало ясно, че „Първанов имал предвид “шлем”, а не това, с което и на руски, и на български оприличават други работи.
Така или иначе, в създалата се еуфория около нахлузения от Първанов на България большой член/шлем, малцина чуха предупреждението на известния руски дисидент Владимир Буковски :
„С Русия сега не трябва да има никакво обвързване. Русия се стреми да завладява икономиките на други страни. И това не трябва да допускате по никакъв начин.”
(вж „Обществото няма никакви гаранции за свободата си, ако не я защитава” ) http://www.mediapool.bg/обществото-няма-да-има-никакви-гаранции-за-свободата-си-ако-не-я-защитава-news135990.html
А във великолепното интервю на Ирина Недева за предаването „Хоризонт преди всички”, излъчено на 15 януари 2008 г. по Българско национално радио (БНР), Буковски казва директно: „Изложени сте на опасност от нова руска експанзия!”
Но напук на предупреждението на руснака Буковски, че сме изложени на опасност от нова руска експанзия, българинът Калфин, кандидат за президент на България заявява, че щял да работи „въпреки всички, които искат друго ... за развитието на българо-руските отношения”.
Не е ясно какво ще им развива или завива бъдещият президент Калфин на българо-руските отношения, защото досега митата на Русия за българските стоки обезсмислят всякакъв износ.
Не е ясно и за чии уши е предназначена тази клетва – дали за ушите на господарите в Москва или за ушите на петата колона в България – да знаят кой е верният московски (п)резидент, че много коне от една конюшня се състезават напоследък и съветофилите се позабъркаха на кого да заложат.
Но макар че почти всички се надпреварват за кремълското юларче, ето че кандидатът Калфин излезе с едни гърди пред по-свенливите си съперници и директно и в ефир обещание за вярна кремълска служба даде.
Въпреки всички, които искат друго
Русофилското изявление на кандидата Калфин, който се закле да работи „въпреки всички, които искат друго” „за развитието на българо-руските отношения” е, разбира се, напълно в унисон с цялостната съветофилска тенденция, която наблюдаваме напоследък – като се започне от скърцането на зъби и обвинения във вандализъм заради пребоядисания паметник на съветската армия, с тържественото предизборно БКП/ГЕРБ откриване на т.нар. музей на социалистическото изкуство, където трепетно бе положен чудовищният паметник на Ленин, ”красял” София в годините след съветската окупация и не на последно място – шумно отразените правешки чествания на 100-годишнината на най-големия кремълски васал Тодор Живков.
Последният стигна дотам в московското си челобитие, че на два пъти – през 1963 и през 1973, най-официално поднесе на тепсия независимостта на България.
Без окото му да мигне, този държавен глава предложи държавата, която поради поредица от недоразумения управляваше за... 16-а република на СССР.
И държавната му измяна бе приветствана с бурни ръкопляскания и нестихващ възторг от същите тези русофили, които бяха готови да се простят с националния суверинитет на страната си, но не и с жалките си постове и привилегии на кремълски послушници.
Елате ни вижте
„Ако има някой, който се чуди къде са корените на българо-руската дружба, да дойде да ни види.” – казва още кандидатът за президент на България Калфин.
Ами да ги видим „корените на българо-руската дружба” и нейните издънки.
Ето извадки стенограмата на заседанието, проведено на 4 ноември 1963, където едно след друго валят възторжените изявления на Живковите другари и съратници, след като правешкият кремълофил обявява, че е предложил България на кремълския си господар:
Димо Дичев, завеждащ отдел "Външна политика и международни връзки на ЦК на БКП:
"Никога нашите комунисти не са възпитавани другояче, освен да считат, че Съветският съюз е наше отечество, че Съветският съюз е наше завоевание".
Цола Драгойчева, член на ЦК и председател на Общонародния комитет за българо-съветска дружба:
"Още веднъж споделям възторга и радостта да работя като комунист, където ме изпрати партията, за минаването на нашата страна в общото семейство на Съветския съюз и да бъдем една от републиките на Съветския съюз".
Раденко Видински, член на ЦК на БКП:
"Едва ли ще има по-голяма радост от това да видя своя народ във великото семейство на съветските народи. Поради това не с една, не с две, а с пет ръце, ако имам, ще подкрепя предложението час по-скоро да се влеем във великото семейство на съветските народи".
Лъчезар Аврамов, кандидат-член на ЦК на БКП:
"Всички поколения български комунисти, както нашите деди и бащи, така и ние самите, сме лелеели в гърдите си мечтата да превърнем нашата страна в частица от великия Съветски съюз".
Димитър Димов, кандидат-член на ЦК на БКП:
"При един разговор с Георги Димитров във Варна Георги Димитров се изрази, че неговият идеал е България да стане член на семейството на великия Съветски съюз. С предложението на Политбюро, изнесено от другаря Тодор Живков, ние започваме фактически да осъществяваме тази мечта."
И така нататък.
Сравнете сега: „Всички поколения български комунисти, както нашите деди и бащи, така и ние самите, сме лелеели в гърдите си мечтата да превърнем нашата страна в частица от великия Съветски съюз”
и
„Който е русофил, той обича България”
и открийте разликите.
Никога нашите комунисти не са възпитавани другояче
Че "никога нашите комунисти не са възпитавани другояче, освен да считат, че Съветският съюз е тяхно отечество” е ясно и от метежа през 1923, и от чудовищния атентат в църквата Свети Крал през 1925 година, където загиват повече български офицери, отколкото във всички войни, водени дотогава и от всичките им действия на „нашите комунисти” след 1944 година, когато по заповед на Москва методично и безпощадно избиват народа си.
Затова изявлението на днешния кандидат за президент на БСП(к) Ивайло Калфин е напълно логично.
А известно е, че любовта на русофилите към България е толкова голяма и необятна, че във всички големи градове на България бяха вдигнати гигантски паметници на чуждата армия–окупатор, поставила ги на власт през 1944 година.
И никога – поне, докато бяха на власт, кремълските послушници – русофили не позволиха да бъде официално празнувано станалото против волята на Русия Съединение на България.
Този факт обаче изобщо не попречи на Българска национална телевизия да излъчи на 6 септември 2011 в сутрешния си блок „Денят започва” монтаж за Съединението, в кадрите на който между снимките на Стамболов и княз Батенберг се мярка и ... внушителният нос на Тодор Живков.
Не е ясно какво търси носът на Живков във филм за Съединението, след като извършеното против волята на „братска” Русия Съединение официално се празнува едва от 1998.
Но след като правешката историография не се свенеше да разправя, че лично „другарят Живков” бил спасил българските евреи, защо пък правешката журналистика да не я удари в земята и да ни увери, че лично „другарят Живков” е извършил Съединението?
Българското русофилство – дела и документи
Но да се върнем на българското русофилство.
Понякога то взема такива размери, че след Съединението, например, отчаяни от ината на българите, които не склонявали да играят по гайдата на матушка Русия, българските русофили, по-точно 37 от техните водачи, седнали и написали прошение до великия везир Кямил паша с искане Турция да окупира Княжество България.
Това станало на 4 декември 1886 година.
Да попитаме кандидат-президента Ивайло Калфин каква ще да е тази русофилска любов към България, която да желае окупация на родината си от чужда държава?
Но както казах по-горе: кандидат-президентът Калфин или е срамно неграмотен по българска история или е безсрамно циничен кандидат-национален предател.
Ето кратка хронология на руската и на русофилската любов към България непосредствено след Съединението
На 6 септември 1885 година е извършено Съединението на Княжество България с Източна Румелия. На 8 септември княз Александър I Батенберг подкрепя Съединението с Княжески Манифест.
Русия обявява недоволството си и изтегля своите офицери.
На 2 ноември 1885г., подкрепяна от Австро-Унгария, Сърбия напада България.
На 5-и, 6-и и 7-и ноември се водят тежки боеве край Сливница, завършили с българска победа, но на 9 ноември сръбската армия обкръжава Видин.
На 10 ноември българската армия разбива сръбската при Драгоман, а на 14-и – при Пирот.
На 16 ноември 1885 г. Русия, Австро-Унгария и Германия отправят ултиматум към България за спиране на войната.
На 24 март 1886, на рождения ден на княз Александър I, Съединението е признато от Великите сили и от Портата с т.нар. Топханенски акт.
България и Османската империя постигат споразумение, според което Княжество България и Източна Румелия имат общо правителство, парламент, администрация, армия. Единственото разграничение между двете части на страната, запазено до Обявяването на Независимостта през 1908, е че българският княз формално е назначаван от султана и за генерал – губернатор на Източна Румелия.
На 7 май 1886 г. – няма и два месеца след международното признание на Съединението, е осуетен заговор на руския капитан Набоков за отвличане на княз Батенберг и предаването му на руснаците.
На 9 август 1886 г., обаче, в 2 часа сутринта български офицери-русофили с подкрепата на руската дипломация извършват преврат и принуждават княз Александър I да абдикира.
На 10 август 1886г. Стефан Стамболов и подполковник Сава Муткуров оглавяват контрапреврата и на 16 август пловдивските войски влизат в София.
Княз Александър I се връща в страната на 17 август, но няколко дни по-късно абдикира окончателно под натиска на Русия и назначава регентство в състав: Петко Каравелов, Стефан Стамболов и Сава Муткуров.
На 19 октомври е отклонена кандидатурата за българския престол на княз Мингрели, кандидатура неофициално подкрепяна от Русия.
На 22 октомври 1886 г. руският капитан Набоков организира въоръжен бунт в Бургас, потушен от армията.
Във Варна пристигат два руски военни кораба. Регентите декларират, че армията ще окаже съпротива!
Австро-Унгария и Великобритания подкрепят България.
На 6 ноември 1886 руският ген. Каулбарс скъсва дипломатическите отношения между България и Русия.
На 4 декември 1886 година тридесет и седем (37) водачи на русофилите отправят прошение до великия везир Кямил паша с искане Портата да окупира Княжеството.
На 16 и 19 февруари 1887 избухват бунтове на български офицери русофили в Русе и Силистра. Метежниците са екзекутирани.
На 26 февруари 1887 русофилът Драган Цанков отправя прошение до великия везир Турция да окупира Княжеството.
Ето какво разказва Симеон Радев в „Строителите на съвременна България”, том 3:
Великият везир прочете внимателно писмото и после попита Цанкова:”Какво разбирате вие под тия мерки, за които говорите?”
Драган Цанков отговори: ”Турските войски да окупират България.”
Не за пръв път великият везир чуваше от български уста молба за окупация. Прословутият мемоар, който Михаил Маджаров, С.С. Бобчев и техните другари бяха му подали през декември, имаше същия смисъл.
Но както тогава, тъй и сега, той посрещна отправения към него позив с негодувание. Като съобщи на посланиците за думите на Драган Цанков, той добави:
„Този човек е един предател.”
През март 1887 г. Великобритания, Австро-Унгария и Италия образуват Средиземноморско съглашение, с което подкрепят регентството.
На 25 юни 1887 Великото Народно събрание избира за княз принц Фердинанд I Сакскобургготски.
На 30 август 1887 г. е вдигнато военното положение, обявено след преврата на 9 август 1886.
На 23 декември 1887 година чета на капитаните Набоков и Боянов, подготвена с руски средства от русофилската емиграция в Цариград навлиза в България.
Разгромена е на 24 декември от българската армия.
Още русофилство или стига толкова засега?
„От започването на българската криза той (Гирс - б.ред.) виждаше с мъка, но и с безсилие, как престижът на Русия се излагаше от безразсъдните начинания, в които бе замесено нейното име.
Задигането на Батенберга от нейни наемници и изпращането му от тях под конвой в Рени, вече бяха дали на Русия пред очите на славянския свят образа на пиратска държава.
Метежите в Силистра и Русе... показваха още веднъж Русия като огнище на заговори, посегателка на реда в чуждите държави, сеячка на анархия...”
Симеон Радев, „Строителите на съвременна България”, том 3, изд. СУ „Кл. Охридски”, 2009
Русия – огнище на заговори, посегателка на реда в чуждите държави, сеячка на анархия
Разбира се, ако някогашна Русия е била „посегателка на реда в чуждите държави, сеячка на анархия”, Съветска Русия не остава по-назад и през цялото съществувание на съветската власт тайните убийства и отвличанията, извършени „зад граница” са съвсем обичайни.
Днешна Русия на Путин пък може смело да поръси половин Европа с полоний 210 и невъзмутимо да си прибере убийците на завет.
А днешен кандидат-президент на България да заяви открито и безсрамно: „Който е русофил, той обича България”.
Пока народ безграмотен...
„Пока народ безграмотен, из всех искусств важнейшими для нас являются кино и цирк” препоръчва вождът на пролетарската революция Владимир Илич Ленин в своите беседи.
С други думи, дорде народът е неграмотен, най-важните за болшевиките изкуства са киното и циркът.
Ясно е защо.
И тонове просветна литература да изпишеш, кой ще ти чете, ако народът е безпросветен. Затова епичното кино ще показва нагледно какво им се случва на белогвардейците, на кулаците, на учените и вся остальная сволочь, а циркът – ще ги осмива. Да живее нагледната агитация и пропаганда, да живее визуалното изкуство.
Рецептата се спазва до ден днешен. Наистина, вече няма защо да се харчат милиони за епични кинотворби. И чалгата, особено медийната, върши работа.
Кой знае защо обаче, министърът на културата Вежди Рашидов отказа да оцени силата на визуалното изкуство и на клоунадата за повишаване на културата сред народните маси в България. Нещо повече – неотдавна обяви за „вандализъм” творчеството на своите колеги, оцветили и привели „в крак с времето” фигурите от паметника на съветската армия.
„Вандализъм” според българския тълковен речник означава „безсмислено рушене и унищожаване на културни ценности”.
Да счупиш носа на български полицай, който в изпълнение на служебния си дълг иска да те глоби за неправилно паркиране, разбира се, не е вандализъм. Все пак, носът на един полицай едва ли е „културна ценност”.
А и господин Рашидов има право в качеството си на известен скулптор да моделира човешките носове според високите критерии за изкуство на българските политици.
И ако тази му героическа постъпка в битието му на общински съветник не е помогнала за назначението му на министър в правителството на ГЕРБ, то очевидно не е и навредила.
Култура, култура, но и там се иска здрава ръка!
Възможно е, разбира се – воден от изискания си политически вкус министърът на културата да е припознал 37-метровия паметник, вирнал шпагин в небето на София за „културна ценност”, особено ако (както отдавна подозирам) Министерството на културата се е реорганизирало в Министерство на кича.
Нейсе – „на вкус и цвет товарищей нет.”
Но къде видя „безсмислено рушене и унищожаване” на въоръжените до зъби мрачни фигури, не се разбра? Нищо не бе разрушено или унищожено.
Нито нос падна, нито ухо, нито шпагин.
Всеки може да се увери – стои си шпагинът цял-целеничък горе на върха, символично издигнат над знамето на българския парламент и предупредително насочен срещу Алма Матер –Университета.
Единственото, което каменните фигури от паметника загубиха, бе досадният си сив цвят. Мисля дори, че и те бяха доволни да влязат в крак с времето – досущ като пребоядисаните си създатели.
Но ето че Вежди Рашидов, министър на културата в България, не само не оцени тази гениална трансформация, сътворена от талантлив творец с блестящо чувство за хумор, но и се обяви против освежилото паметника пребоядисване.
Било кощунство и вандализъм.
И откога пък пребоядисването е осъдително?
Какво да кажем тогава за пребоядисването на тия герои на нашето време, които от комунисти станаха капиталисти, а от войнстващи атеисти – смирени православни с вощеници в ръце?
Или за тези нашенски политици, които от ДС минаха към СДС или ДПС (което благодарение на такива като тях си остана само с едната абревиатура, вместо да е наистина „Движение за права и свободи”), или – в крак с времето – вяха жълтия байрак на „Новото време”, а накрая (а и то краят му се не вижда) минаха на страната на ГЕРБ...
Ааа, но разбира се, разбира се, как не се сетихме.
Мулти-групови драматични и артистични композиции ще да са това.
Фундаментално изкуство!
И не ще да е вандалщина, разбира се, вече 20-годишното унищожаване на всеки кълн на демокрацията в България още в зародиш, тъй като у нас никой не е обявил демокрацията за „културна ценност”.
Но ето че талантливата четка, дръзнала да освежи героите от паметника на съветската армия, не просто пребоядиса фигурите.
Точно обратното – само с един замах тя свали цели пластове боя от лъжи, манипулации и червени пропагандни клишета.
И маските на петата колона у нас паднаха.
Русофили от всички страни...
Паднаха маските на петата колона у нас, за да се вдигне отново чутовният паметник на Ленин под бурните ръкопляскания на министъра на културата Рашидов, на министъра на вътрешните работи Цветанов и на министър-председателя Борисов.
Все ленинофили и тодорживкофили...
И понеже борбата за кремълското юларче е безмилостно жестока, състезателните коне, ако и да са от все същата червена конюшня, ритат, цвилят и се хапят, а един тръсна грива и а-ха, а-ха да продума с глас, че само който е путинофил, само той ще има право да „ощастливява” България ...
Накрая ще има пак – „яли, пили и се веселили”, а сметката ще я плащат тия, които са ги избрали.
Няма коментари:
Публикуване на коментар