Нина Денева
Коментар под статията "Костов и БСП договорили убийството на СДС (Командира легитимирал референдума с призива за гласуване)" във Vsekiden.com:
DESEN-BESEN
Омразата към Костов е интересно явление. Нормално е един политик да бъде мразен от едни хора и обичан от други, често за едни и същи неща. Бихме се съгласили, че омразата към него ще е пропорционална на злините и поразиите, сторени докато е управлявал. В това отношение Луканов и неговата зима, Виденов и неговата инфлация или Негово величество, прелъстил и изоставил българския избирател както някой барон прелъстява млада селянка от владенията си, заслужават много повече омраза от Костов. От друга страна, дори негови политически противници признават Костовото правителство за най-успешното по време на прехода. А омразата към него е далеч по-голяма от тази към другите споменати политици. Ако тя можеше да се превърне в енергия, България нямаше да има нужда от АЕЦ, казва един известен политолог. Иван Костов продължава да е виновен за всичко, за което не е виновен Филип Димитров. Такова отношение към политик си заслужава специалното изследване. Още от пръв поглед личи, че в тази омраза има доста ирационални черти. Обществото вече е забравило как управлението на Виденов прехвърли спестяванията на хората в нечии индивидуални джобове. Но продължава да помни, че в 1990 г. Иван Костов е публикувал статия в „Работническо дело”. Без да се интересува от съдържанието й, разбира се. Такива черти имат компенсационните омрази, като, например, антисемитизма. С тях хората се опитват да компенсират някакви свои комплексни недостатъци. Като отчетем това, става ясно кои черти на мразения обект са причина за отношението към него. В политическите ожидания на българското общество преобладава очакването на спасител. Това е продължение на етатизма, присъщ му отдавна, но отгледан особено старателно през годините на „народната власт”. Всеки четири години то гласува за поредният „човек, който ще ни оправи”. Иван Костов беше приет също като спасител, макар, за разлика от другите, сам никога не се е обявявал за такъв. Поредният провалил се месия бива наказван с омраза и изхвърляне от властта, но случая с Костов не свършва само с това. Той, за разлика от другите управници, извърши нещо непростимо: с действията си опита да убеди обществото, че спасители няма, че дереджето на хората е в техните собствени ръце и ако те не се “оправят” сами, ще останат “неоправени”. Това е причината той да бъде мразен с порядък повече от останалите провалили се „спасители”. Стайнбек казва, че човек може да прави всичко с една жена – да я бие, унижава, въргаля в калта и пр. и тя ще му прости. Но не бива да прави едно нещо: да й разваля прическата. Това тя не би му простила никога. Отнесено към нашият случай, това ще изглежда така: един политик може да прави всичко с мнозинството – да го ограби, видиоти, доведе до просешко състояние, да го избива масово, да му обещае сполука или че ще го направи богато за осемстотин дни. Мнозинството, или поне част от него, може и да му прости. Но не бива да прави едно нещо: да разбива илюзиите му, като му каже истината. (По същият начин преди това друг политик, Филип Димитров, посегна на друга обща илюзия: че всички са маскари. И до днес цялото общество не може да му прости факта, че се възползува от една рутинна парламентарна процедура, но свързана с повече почтеност, отколкото това общество беше готово да понесе. Той продължава да е най-мразеният след Костов български политик.) Това поставя Костов в особено положение. Нека си представим общество, състоящо се само от куци, кьорави, сакати, едноръки, еднооки, с три тестикула, или напротив, само с един, въобще лица с физически увреждания. И изведнъж сред тях се появява човек, който, наистина, не е красив като Роберт Редфорд, но си има всичко, т.е., физически е съвсем в ред. Дали ще го заобичат? Днешната българска „политическа класа” гъмжи от политически уроди. А ако на някои от пръв поглед това уродство не им личи, много е вероятно то да е скрито в гащите им. По омразата им към Костов ще ги познаете сигурно. Смешното е, че така те правят по-скоро услуга на Костов. Да бъде актуален е винаги важно за един политик. Според една цинична максима, не е важно какво пишат вестниците за теб, важно е да ти напишат правилно името. Нестихващата омраза към него му осигурява именно тази актуалност. Мижитурките от прехода отдавна вече са забравени. Кой си спомня за фигуранта, изпълняващ длъжността министър-председател, на име Беров? А Костов продължава да бъде свеж в обществената памет. И накрая, ако трябва да извлечем поука от всичко това, тя би била следната: трудна задача е слаби граждански общества, неузрели за нормална демокрация, да бъдат убедени и накарани с разумни доводи да тръгнат по пътя на собственото си усъвършенствуване. Който се опита да го стори обикновено бива наказан със силна и постоянна омраза. По-добър резултат се постига с други средства: насилствено, с помощта на моркова и тоягата. Или с отвличащ маньовър – например, с реформи, извършвани под маската на популизма. Примери за успешни реформатори, избрали първия начин може да срещнем от Ататюрк, през Пиночет та до Саакашвили. Елементи от втория можем да съзрем в политиката на днешния министър-председател на Унгария Виктор Орбан.
Сподели
Коментар под статията "Костов и БСП договорили убийството на СДС (Командира легитимирал референдума с призива за гласуване)" във Vsekiden.com:
DESEN-BESEN
Омразата към Костов е интересно явление. Нормално е един политик да бъде мразен от едни хора и обичан от други, често за едни и същи неща. Бихме се съгласили, че омразата към него ще е пропорционална на злините и поразиите, сторени докато е управлявал. В това отношение Луканов и неговата зима, Виденов и неговата инфлация или Негово величество, прелъстил и изоставил българския избирател както някой барон прелъстява млада селянка от владенията си, заслужават много повече омраза от Костов. От друга страна, дори негови политически противници признават Костовото правителство за най-успешното по време на прехода. А омразата към него е далеч по-голяма от тази към другите споменати политици. Ако тя можеше да се превърне в енергия, България нямаше да има нужда от АЕЦ, казва един известен политолог. Иван Костов продължава да е виновен за всичко, за което не е виновен Филип Димитров. Такова отношение към политик си заслужава специалното изследване. Още от пръв поглед личи, че в тази омраза има доста ирационални черти. Обществото вече е забравило как управлението на Виденов прехвърли спестяванията на хората в нечии индивидуални джобове. Но продължава да помни, че в 1990 г. Иван Костов е публикувал статия в „Работническо дело”. Без да се интересува от съдържанието й, разбира се. Такива черти имат компенсационните омрази, като, например, антисемитизма. С тях хората се опитват да компенсират някакви свои комплексни недостатъци. Като отчетем това, става ясно кои черти на мразения обект са причина за отношението към него. В политическите ожидания на българското общество преобладава очакването на спасител. Това е продължение на етатизма, присъщ му отдавна, но отгледан особено старателно през годините на „народната власт”. Всеки четири години то гласува за поредният „човек, който ще ни оправи”. Иван Костов беше приет също като спасител, макар, за разлика от другите, сам никога не се е обявявал за такъв. Поредният провалил се месия бива наказван с омраза и изхвърляне от властта, но случая с Костов не свършва само с това. Той, за разлика от другите управници, извърши нещо непростимо: с действията си опита да убеди обществото, че спасители няма, че дереджето на хората е в техните собствени ръце и ако те не се “оправят” сами, ще останат “неоправени”. Това е причината той да бъде мразен с порядък повече от останалите провалили се „спасители”. Стайнбек казва, че човек може да прави всичко с една жена – да я бие, унижава, въргаля в калта и пр. и тя ще му прости. Но не бива да прави едно нещо: да й разваля прическата. Това тя не би му простила никога. Отнесено към нашият случай, това ще изглежда така: един политик може да прави всичко с мнозинството – да го ограби, видиоти, доведе до просешко състояние, да го избива масово, да му обещае сполука или че ще го направи богато за осемстотин дни. Мнозинството, или поне част от него, може и да му прости. Но не бива да прави едно нещо: да разбива илюзиите му, като му каже истината. (По същият начин преди това друг политик, Филип Димитров, посегна на друга обща илюзия: че всички са маскари. И до днес цялото общество не може да му прости факта, че се възползува от една рутинна парламентарна процедура, но свързана с повече почтеност, отколкото това общество беше готово да понесе. Той продължава да е най-мразеният след Костов български политик.) Това поставя Костов в особено положение. Нека си представим общество, състоящо се само от куци, кьорави, сакати, едноръки, еднооки, с три тестикула, или напротив, само с един, въобще лица с физически увреждания. И изведнъж сред тях се появява човек, който, наистина, не е красив като Роберт Редфорд, но си има всичко, т.е., физически е съвсем в ред. Дали ще го заобичат? Днешната българска „политическа класа” гъмжи от политически уроди. А ако на някои от пръв поглед това уродство не им личи, много е вероятно то да е скрито в гащите им. По омразата им към Костов ще ги познаете сигурно. Смешното е, че така те правят по-скоро услуга на Костов. Да бъде актуален е винаги важно за един политик. Според една цинична максима, не е важно какво пишат вестниците за теб, важно е да ти напишат правилно името. Нестихващата омраза към него му осигурява именно тази актуалност. Мижитурките от прехода отдавна вече са забравени. Кой си спомня за фигуранта, изпълняващ длъжността министър-председател, на име Беров? А Костов продължава да бъде свеж в обществената памет. И накрая, ако трябва да извлечем поука от всичко това, тя би била следната: трудна задача е слаби граждански общества, неузрели за нормална демокрация, да бъдат убедени и накарани с разумни доводи да тръгнат по пътя на собственото си усъвършенствуване. Който се опита да го стори обикновено бива наказан със силна и постоянна омраза. По-добър резултат се постига с други средства: насилствено, с помощта на моркова и тоягата. Или с отвличащ маньовър – например, с реформи, извършвани под маската на популизма. Примери за успешни реформатори, избрали първия начин може да срещнем от Ататюрк, през Пиночет та до Саакашвили. Елементи от втория можем да съзрем в политиката на днешния министър-председател на Унгария Виктор Орбан.
Сподели
Няма коментари:
Публикуване на коментар